Под Бузлуджа – мъгла, безидейност и Горан Брегович

Толкова много енергия, толкова пари от държавната субсидия, такъв ресурс от стотици полицаи и жандармерия за охрана, такава организация да превозиш десетки хиляди хора от цялата страна до култовия за БСП връх Хаджи Димитър, или както няма да спрат да го наричат – Бузлуджа… Разпиля се. И една дума, едно смислено послание не остана в съзнанието ми от лидерските речи на Корнелия Нинова и Сергей Станишев, на Елена Йончева и младите социалисти от провинцията. Освен „оставка“, която прозвуча на няколко пъти от трибуната, но ехото от поляната не усили. Напротив – върна призива вяло.

За оставка на кабинета „Борисов“ призоваваха други, но не и лидерката на партията. Вероятно защото Нинова знае, че кабинетът на ГЕРБ и „Обединените патриоти“ не може да бъде свален по парламентарен път, независимо от водевилно-драматичните колизии между Волен Сидеров и Валери Симеонов. А натискът от улицата не е достатъчен, въпреки засиленото недоволство през летните месеци от едно или друго управленческо действие (масовото изтребване на животни в Странджa) или бездействие (законодателството за хората с увреждания).

Речта на лидера винаги е кулминационен момент в събора на левицата. Затова медиите я очакват с нетърпение (още повече през лятната суша за новини) и камери до върха качват всички национални телевизии. Само че и тази година словото на Корнелия Нинова беше кухо, безидейно и лишено от силни акценти. Дори критиките ѝ към властта бяха беззъби, банални и клиширани.

Пред „хилядите маса народ“ тя повтори основни акценти от „Визия за България“ на партията, в която липсва каквато и да е визия за това как трябва да изглежда едно бъдещо управление на социалистите. Но пък се повтарят изтърканите мантри на БСП за социалната държава, в която достъп до качествено образование и здравеопазване ще има всеки българин. Както и вечните обещания за по-високи доходи и пенсии – нещо, което социалистите не направиха нито веднъж в мандатите на своите еднопартийни или коалиционни кабинети.

Не чухме и дума за това каква ще е политиката на левицата, ако вземе властта, за да останат младите хора в държавата – тема на кръглата маса „Мисия оставам“, организирана от младежкото БСП в петък в Казанлък с участието на делегации от братски партии от балкански държави, на която младите социалисти отказаха участие на ГЕРБ (макар двете партии да се родеят по своя произход).

В изказванията от трибуната на събора тази тема беше само маркирана. Навярно защото – въпреки че лидерите на БСП и на ПЕС Корнелия Нинова и Сергей Станишев са изпечени демагози – не е изключено да изпитват известно неудобство да призовават младите да останат в България, когато техните деца и децата на други техни богати съпартийци живеят, учат и работят в чужбина. Като сина на Нинова, който е в екипа на банката на Ротшилд в Ню Йорк например, но беше пристигнал на събора заедно с татко си, който пък заема ръководна позиция в „Лукойл – България“.

Лидерът на ПЕС Сергей Станишев дойде на Бузлуджа, макар някои от съпартийците му да се съмняваха, че ще се качи на върха след решението на Конституционния съд за Истанбулската конвенция. В речта му, разбира се, нямаше и дума по темата, въпреки че преди започването на митинга загадъчно усмихнат заяви пред мен, че има доста интересни неща за споделяне.

Според Кристиян Вигенин колизия в БСП между Нинова и Станишев нямало, тъй като наскоро българските и европейските социалисти заедно изчистили недоразуменията в прочита и тълкуването на Конвенцията. Депутатът не пропусна да се похвали и с факта, че като външен министър през 2014 г. е отказал ратификацията ѝ.

И хората от поляната мислеха като лидерите си – приветстваха позицията на 8-те конституционни съдии и я определяха като единствено разумната. Въпреки че нито един от анкетираните от мен стари и млади симпатизанти на левицата не бяха чели нито ред от този договор. Но пък вярваха на перфидната медийна кампания, проведена срещу него.

Разочароващо познати неща, но пък със силен патос изрече от трибуната на събора и Елена Йончева срещу „шайката ГЕРБ, която ни е отнела държавата“. А кресчендото във всяко изказване беше възгласът „БСП!“ и учудващо краткият и бързо заглъхващ отглас от поляната.

Двайсет години отразявам този събор. И никога не спирам да се учудвам на демагогското поведение на богатата върхушка на БСП, която всеки път пее от трибуната възторжено международния пролетарски химн: „На крак, о, парии презрени, на крак, о, роби на труда, потиснати и унижени, ставайте срещу врага“… Както и на гнусливото им, но добре прикрито смесване с „другарите“ от поляната, с които се прегръщат, играят хора̀ и се снимат за вечен спомен.

Винаги съм се питала и как се преодолява пропастта между трибуната и поляната, между лидерите на БСП (част от елита на новата богата класа в България), които на соцсъбора свалят марковите си костюми и обличат дънки и тениски, и убитите от труд хора от селата и градовете, нахлупили заедно с лидерите си червени шапки.

Веднъж дори предизвиках гнева на хора, разпънали месалите си на поляната, като ги попитах какви другари са те всъщност с онези горе на трибуната. И без малко не си изпросих боя от стар партиец, който, фрустриран от въпроса ми, скочи с борова цепеница в ръка. Днес, години по-късно, съм сигурна, че това е резултат от колективистичния нагон на лявото, за разлика от индивидуализма на дясното. Затова една дясна партия никога няма да може, а и едва ли ще поиска да събере десетки хиляди хора, освен в ситуации като студената и гладна Луканова, а след това и Жан-Виденова зима.

Ако човек не е със силно идеологизирано съзнание, може да се забавлява на събор като този на левицата. Защото там има много сюжети, паралелни на партийния, но същевременно много по-интересни от пропагандата, с която трибуната залива поляната. Занимателни, а понякога и доста поучителни са разговорите с хората, особено след една-две ракии или бири. Тогава човек може да чуе и доста критични мнения за емблематичните лица от БСП, за техните доходи и бизнес, както и за колаборационистката им политика с властта, извън медийните им прения с представителите на ГЕРБ и т.нар. „Патриоти“.

А сред многообразието на кича, подреден на сергиите, може да се открият магнити и чаши с ликовете на партийни вождове, сегашни и от близкото минало. Тази година най-много се харчели тези с образите на Сталин, Тодор Живков и Путин, споделят продавачите, а това изглежда напълно логично от гледна точка на профила на купувачите.

Кулминацията на събора беше концертът на Горан Брегович с част от музикантите в неговия „Оркестър за сватби и погребения“. Струва ми се, че дори от „Позитано“ да бяха наели екип от експерти, едва ли щяха да измислят по-добър музикален контрапункт на голямото, скучно и до болка познато вербално и жестомимично лицемерие на левицата, демонстрирано и тази година под силуета на Чинията, обвита в мъгла.

Босненският гений и неговите музиканти виртуози, които пълнят стадиони и площади в големите градове на Европа, не знам да са свирили на партиен събор в Балкана. Затова видимо се забавляваха, макар че публиката на поляната оредя още след първите им изпълнения. Не защото не ѝ харесваха огнените балкански ритми, а просто, защото беше дошло време за организираното отпътуване. Обратно от върха. Но затова пък останаха истинските фенове на Брегович – тези, които бяха дошли заради Горан, а не заради Нинова, Станишев, Дърева или извадения от нафталина Георги Йорданов, носител тази година на наградата „Димитър Благоев“ на Националния съвет на БСП.

Ние, балканците – казва музикантът, – като че ли цял живот се подготвяме за сватбата и за погребението си. Всичко останало са само краткотрайни епизоди от тази подготовка.

Пошегувах се с колеги дали концертът на сръбските музиканти пък не е последен подарък на Корнелия Нинова за част от електората ѝ, достигнал завидна възраст. Или намек за предстояща във времето политическа сватба с основния опонент на БСП? А защо не и двете?

Снимки: © Венелина Попова