Подаръци ще има за всички от сърце…

Всички заедно можем да тананикаме известната коледна песничка в очакване на новогодишните празници, блажено упоени от всенародното „благоденствие“ по нашите географски ширини. За него трябва да сме благодарни на Бащата на народа, който мисли за всички ни и никого не забравя.

Ето, мизерстващите пенсионери, да ме прощават управляващите за вербалното ми своеволие, ще получат коледна добавка по 40 лева и ще могат да си ги похарчат с кеф: ако искат – да си купят пуйка, ако искат – да ги дадат на внучето, ако искат – да си ги скрият под дюшека и да ги хвърлят после на ало-измамниците, изборът си е техен. Затова държавният бюджет ще отдели бол пари – над 50 млн. лв. Много са, ще си рече човек, и няма да сбърка, защото на тази милост ще се зарадват над 1,3 млн. души, чиито пенсии са под 363 лв.

В същото време държавните служители ще получат под различна форма като 13-та заплата ДМС (допълнително материално стимулиране) и т.нар. коледни премии, чийто размер дори не можем да подозираме за някои високи позиции в администрацията или съдебната система например. Но няма да залитаме в сиромахомилство, пък и нали искахме да премахнем уравниловката в доходите при социализма, която пак беше само за всеобща употреба и не засягаше елита на властта.

Беден през следващата година ще е всеки с доходи под 363 лв., изчисли кабинетът „Борисов 3“.

А официално се очаква бедните през 2020 г. да са около 1,7 млн. души. Различни обаче са изчисленията на Националния статистически институт. Те показват, че без помощите, плащани от държавата, 43 на сто от населението е обречено да преживява в бедност. Това според професор Христина Вучева се дължи на високия дял на приходи в бюджета от косвени данъци – около 70% за тази и следващата година. А експерти от Международния валутен фонд и от Организацията за икономическо сътрудничество и развитие го приемат като риск за увеличаване на неравенството, особено в страни като нашата – с висок процент на заплашени от бедност.

На фона на тези мрачни прогнози в бюджета на Държавното обществено осигуряване е заложена минимална пенсия от 234 лв. Малкият коалиционен партньор в управляващото мнозинство и синдикатите поискаха тя да стане 250 лв. В следващите дни Валери Симеонов, избран за зам.-председател на Народното събрание, очаква в Политическия съвет да обсъдят как да изпълнят предизборните си обещания, без да съборят бюджета на държавата. Социалистите пък настояват за преизчисляване на пенсиите, което от ГЕРБ определят като популизъм. А от ДПС коментират, че този бюджет не решава нито един от наболелите проблеми на социалната система, както и че ножицата между старите и новите пенсии все повече се разтваря, за разлика от други европейски пенсионни модели.

Какво се оказва на практика, извън всички политически и икономически аргументи „за“ и „против“, увеличаването на пенсиите?

Реалността показва, че за да оцелеят, 60% от пенсионерите в България трябва да разчитат на подкрепа от своите деца, независимо дали те живеят и работят тук, или в чужбина. В противен случай не им остава нищо друго, освен да се надяват на божията милост, докато смъртта ги посети. И ги освободи: тях – от тегобата на нерадостните старини, правителството – от задължението да им плаща макар и мизерни пенсии. Да разчитат в страдалческите си старини (каквито обикновено имат мнозинството от българите) на съпричастност от сънародниците си, за хората от третата възраст е химера. А дарителството, доколкото изобщо е развито в обществото ни, е в полза на страдащи от тежки заболявания деца, а не на хора, които изживяват последните дни от живота си. Напълно закономерно при това. Но докато българската държава е обърнала гръб на възрастните, в Япония разработват ново поколение роботи, които ще помагат в грижите за все по-застаряващата нация.

Основният аргумент на управляващите, че пари за увеличаване на пенсиите няма, е, че все по-малко работещи издържат все повече пенсионери. Обаче в задълженията си към пенсионната и здравноосигурителната система работещите в България са неравнопоставени. Защото държавата поема изцяло осигурителните вноски на военнослужещи, полицаи, пожарникари, разузнавачи, служители в НСО, съдии, прокурори и следователи, съдебни изпълнители и всички останали държавни служители. Нещо повече – същите тези привилегировани съсловия получават от държавата правото да се пенсионират значително по-рано, някои с близо десет години по-малък осигурителен стаж от останалите. Затова една немалка част от тях крепи статуквото във властта и няма да прояви солидарна загриженост нито за бедните пенсионери, нито за хората с увреждания, нито за изоставените в институции деца и възрастни или за бедстващите бежанци.

Солидарността е част от гражданската култура на една нация.

Като общество ние, уви, много рядко проявяваме солидарност в подкрепа на социални искания или на граждански каузи. Оставяме всяко съсловие да се справя с проблемите си само̀. Протестираха учители, медицински сестри, майки на деца с увреждания – и всички се сблъскаха като в стена с едно и също безразличие. По същия начин самотни в протеста си срещу Иван Гешев останаха хората, които знаят каква цена ще платим всички за избора на този главен прокурор.

Затова всяка битка за гражданска кауза в България изглежда предварително обречена на фона на тоталното недоволство на масите срещу политиката на управляващите елити и корупцията къде ли не по света. У нас управляващите елити „успяват да пренасочват протестите народни към несъществуващи мигранти, шумната ромска музика, норвежци, които отвличат децата ни, и други такива забележителни политически битки“, пише културният антрополог Ивайло Дичев в свой анализ за „Дойче веле“. Неспособни на съпротива се оказахме дори срещу произвола на управляващите, които под натиска на корпоративния капитал бяха готови да посегнат на най-елементарните ни граждански права, като правото на болест.

Тази търпимост към всяко обществено зло, корупция и злоупотреба с власт обяснява защо на България ще са необходими между четири и пет десетилетия, за да достигне средните за Европа темпове на икономическо развитие и доходи на населението, докато страни като Румъния, Литва, Латвия, Естония и други от бившия Съветски блок са далеч преди нас. Затова каквито и мерки да предприемат управляващите, няма да спрат изтичането на интелект и работна ръка в чужбина. Образованите млади българи напускат страната си не само защото не могат да постигнат стандарта на живот, който им предлагат в други страни по света – не. Те си отиват, защото тук нямат условия за равен старт и гаранции, че кариерното им развитие ще зависи единствено и само от техните способности, предприемчивост и почтеност. Те знаят, че да се прави тук наука е непрестижно занимание, а бизнесът се развива в несигурна икономическа среда с много регулации, административни пречки и съдебна система, която не гарантира равенство пред закона. Както и в условия на

принудително сговаряне със силните на деня или още по-лошо – на рекет от тяхна страна.

Перспективата пред България е нерадостна, поне в този политико-икономически контекст, в който интересите на мафията и на управляващите съвпадат. И в обществена среда, в която корупцията, потъпкването на граждански права и свободата на изразяване се приемат с търпимост и безразличие, а медиите на паралелната власт внушават, че демокрацията е вредна и че само силна авторитарна власт може да възстанови върховенството на закона и да изпрати олигарсите зад решетките. С такъв главен прокурор, министър на правосъдието и бъдещ шеф на КПКОНПИ, политическият елит в България си осигурява недосегаемост поне за следващите 7 години. И хоризонт за още напред.

Заглавна снимка: pixabay