Буча… При мой колега избягаха хора от Буча още преди нашата армия да влезе там, те бяха в шок от мародерството и жестокостта на руснаците. Разказаха как обират домовете на хората, изнасилват, убиват и безчинстват с населението.

Продължаваме разказа си за войната в Украйна. В него следим историята на Алла, една украинска жена, избягала от  бомбардировките в Киев с детето си и с един куфар. Оставила е мъжа си там, за да брани страната им от руското нашествие.

Алла е в България от месец. Виждаме се или се чуваме почти всеки ден. Докато хапваме сладолед с нейна приятелка Юля, също бежанка от Украйна, разбирам, че и двете още се будят без повод в пет часа всяка сутрин, защото тогава са били въздушните сирени в Киев. Разбирам и защо тригодишният син на Юля рисува само бойни ракети. На първото шествие в подкрепа за Украйна Алла споделя с мен, че мъжът ѝ се притеснява тя и дъщеря им да ходят на такива места заради проруските настроения в България. Говорим за този проблем, както и защо България все още не изпраща военна помощ на Украйна.

По площадите на София, докато сме на поредното шествие, телефонът ѝ често звъни и ставам свидетелка на постоянните разговори с майка ѝ, която се опитва да се евакуира от Харков, но вече няма такава възможност. Чакаме заедно вести от брат ѝ, който е ранен тежко в Мариупол. Каквото и да правим, не спираме да говорим за войната, за несигурните „зелени коридори“, за лъжите на прокремълските медии за Буча и защо много хора си мислят, че зверствата, които руската армия извърши там, не ги засягат.

Алла ме изумява. При всяка наша среща очаквам как лошите новини от Украйна по някакъв начин ще я пречупят, но тя всеки път след разговор с майка си или с мъжа си успява да се овладее, да прогони страха за тях и да се усмихне. Вместо да плаче, Алла ми разказва спомени от пътешествия на семейството ѝ в различни украински градове, смее се на комични ситуации, които са преживели там някога, държи Украйна в мислите си постоянно, но е приела, че днес живее тук. Не губи духа си и за миг. Обмисля дали да се прибере в Киев, но не вярва, че руснаците ще спрат. Засега остава в България.

На фона на този толкова личен разказ, в епизода следим и хронологията на бойните действия в Украйна, политическите битки и недоразумения в България, реакциите на света за войната – и заедно търсим причините.

Автор: Николета Атанасова
Участват: Алла и Юля, избягали от войната украински жени, които в момента живеят в София

Превод от украински: Албена Стаменова
Превод от руски: Николета Атанасова

Аудиообработка: Николета Атанасова
Звукови ефекти: Бомбардировка и вой на сирени за тревога в Киев, Украйна
Музика: Националният химн на Украйна – „Ще не вмерла Українa“ (инструментал); мелодии от улични музиканти
Заглавна снимка: Светлана Йорданова, която изработва брошките „Мир“ в подкрепа на пострадалите от конфликта в Украйна

Поредицата е част от документалния подкаст „Мястото“ с Николета Атанасова.

Абониране: RSS | Spotify | Apple Podcasts | Google Podcasts | Overcast | SoundCloud

Искате да четете повече подобни статии?

Включете се в месечната издръжка на медията с дарителски пакет. „Тоест“ е жив единствено благодарение на вас – нашите будни, критични и верни читатели.

Подкрепете ни