Политиката на еснафлъка. Битовият характер на публичните ни взаимоотношения

Вътрешнопартийните скандали, които раздират ДПС и БСП, приличат на битова свада между родове. Дори по-лошо – на вътрешносемейни конфликти, в които съседите имат уникалната възможност да се насладят на цветовете и шевицата, красящи леглото на скараното семейство. Това усещане идва от две предпоставки: непосредствената битовост на раздорите в тези иначе стари (особено едната) и системни политически партии, както и в социално-историческите обстоятелства на формиране на настоящата политическа картина в България. 

Партийният разпад като семейна драма

Детето чудо на българската съвременна политика (ако изобщо е резонно да говорим за политика в истинския позабравен смисъл на тази дума) вдигна семеен скандал, чийто тътен стигна до неподозираните низини на пода, по който почетният феноменолог стъпва по чехли, за да занесе чая си от кухнята до хола. Кадрите от сараите на Доган навяха различни чувства – възмущение от лукса, в който живее един пенсиониран политик, но и възмущение от агресивното нахлуване в непосредствената интимна обстановка на човек, който старателно прикрива живота си от поне десетилетие въпреки значителната си публична роля. Неудобството да гледаш холови гарнитури и посуда, сякаш е разбита шефската бърлога на наркокартел, е изострено допълнително от обстоятелството, че е възможно това да се случи. 

Разприте в БСП сякаш бяха заглушени от виковете в ДПС, но картината при социалистите не бе по-издържана спрямо смисъла на думата политика. Вътрешнопревратните престрелки изобщо не отстъпваха по своята битовистична природа на случващото се между кръговете около Пеевски и Доган. Говоренето за семейна принадлежност, старшинство и едва ли не за небесно право на някои от социалистите остави привкус за фамилна имотна свада между братовчеди, които мерят колко са червени душите им пред портите на „Позитано“ 20. Сякаш политическите партии са кланови структури, в които властта се дава на принципа на първородния син. 

Редица анализатори коментираха тези два процеса на разпад, посочвайки, че ДПС и БСП са двете големи партии на Прехода, за които сякаш е дошъл Денят на Страшния съд, крайното им време. Дали е така, не бих коментирал, но болезненото впечатление за острия битовизъм, на който ставаме свидетели, ме кара да мисля, че процесите, докарали ги до настоящата ситуация, няма как да бъдат изолирани. Не е възможно тези два постоянни фактора в българската политика да минават през нещо, докарано дотам от практики, несвойствени и за други партии, опериращи на същия обществен терен.

Допустимото недопустимо

През последните двайсетина години ДПС постигна нещо, което не би следвало да се случва в една модерна и демократична държава – феодализация на определени региони от страната. Водещ фактор за това постижение бе етническият. Което също е несвойствено за демократичния процес, а и за българската Конституция, забраняваща образуването на партии на етническа, расова или верска основа. Въпреки това на ДПС бе позволено да феодализира сериозни групи от българското общество по не съвсем демократичен път, но пък в името на мира и общото благо. 

От своя страна БСП завзе пространства, които не бяха точно географски (въпреки че феодали в техните редици изобщо не липсват), а по-скоро мисловни. Носталгията по едно време и навикът на мисълта се оказаха по-силни от реалното политическо присъствие на партията през последните години и съвсем очаквано нейният електорат се сви до един постоянно падащ минимум, докато левите им политики, както те си ги представяха, се лутаха между носталгичното русофилство, токсичния консерватизъм и абсурда на православния традиционализъм. Социалистическа партия и православие е като да нападнеш братски славянски народ в името на православието с помощта на платени главорези, изповядващи ислямската религия. Поне според тяхната интерпретация на исляма, която не включва факта, че неговата същност е не по-малко пацифистка в сравнение с християнството. 

Но за ДПС и БСП ми е мисълта. Всъщност не е само за тях. Случващото се с двете партии е логично следствие от процесите в българското общество през последните поне 35, дори 80 години. Насилието, което инсталира комунистическата власт в България, се възпроизведе в насилието, с което комунистическата власт превърна живота на цяло едно общество в битовистична фиксация. Вместо да възпитава гражданство и механизми за публичен контрол на властта, режимът възпита мнителност. Вместо стимулиращата среда на конкуренция и лична свобода възпита равна отдалеченост от всичко, което не е непосредствено необходимо за поддържане на минималния битов стандарт – толкова, че да примрънкваме, но не и прекалено много, защото всички са на това дередже. Българите бяха набутани в кутийки – панелни и ментални. Вилиците, шкафовете, музиката, мустаците, мислите – еднакви.

В една такава постановка сякаш е съвсем очаквано случилото се през 90-те, което най-общо бих щрихирал като балканската златна треска, създала призраци, от които все още страдаме, изпитвайки изкривената носталгия по силния, облечен в черно нискочел тарикат, респектиращ всички в кръчмата, по възможност негова. Не заради умения, талант или здрава работа, които безспорно помагат, а по първичната сила на поглъщането. На преяждането с още и още, което ще впечатлява повече и повече. Още кюфтета, още пръстени, още фирми и лични телефони на важни хора.

Разбира се, ранните години на Прехода изкараха напред редица политически фигури и субекти, чиито идеологии, в пълния смисъл на тази дума, бяха на противоположния край. Техни отломки и прераждания има и до днес, но сякаш доминиращият модус операнди на българската политика след присъединяването ѝ към ЕС се закотви на един голям, удобен диван, в който потъваш, за да можеш без грам възмущение или неудобство да изконсумираш всичко, до което се домогнеш. Без да ставаш. Да можеш да даваш заповеди чрез ръкомахане. Както в едно домодерно домакинство, в което единственият закон е думата на старшината. 

Това превръщане на политическия процес в разпределяне на порции, както се бе изразил Доган, се случи под носа на мнителния български избирател, чиято развита чувствителност за битовост и нейната вечна недостатъчност се изроди в нормализация на кражбата – нормално е, защото се случва. Една мнителност, която се изроди в нормализация на лъжата – нормално е да се лъже, защото 45 години това беше нормата. И защото се случва. И защото е форма на кражба, но не материална, а кражба на истината.

Механизмът, по който стана нормално политиката да не се случва нормално, е, разбира се, много по-сложен, но мантрата „тука е така“ се превърна в клише, защото зад клишетата стои реалност. Свикването с това състояние на нещата бе съпроводено с още един процес, който прегази идеологическите уклони в онези, които ги имаха и демонстрираха. 

Политическите взаимоотношения се превърнаха в лични 

На някои това донесе богатство, на други – удобство, на трети – безнаказаност, а на четвърти – и трите. Единственото възможно състояние на удовлетвореност – да имаш всичко и да го изконсумираш. Клиентелистките партии и клиентелистките взаимоотношения в тях и помежду им създадоха широка мрежа от лични контакти, чиято функционалност и смисъл на съществуване се фокусират единствено върху взаимното удовлетворяване. Обслужване срещу гласове. Обслужване срещу обслужване. 

Станахме свидетели на жалко целуване на ръце по примера на класическите мафиотски филми. На кюлчета злато за подаръци на политически лидери. На пачки евро, сякаш са чували с бюлетини, които трябва да бъдат разходени така, че някой да изпъкне на нечия сватба, за да запази благосклонната нагласа към себе си.

Правенето на политика се превърна в бабаитско помилване. Одобрение на проекти според клановата принадлежност, делегиране на обществени поръчки според кредитното досие на „възвръщаемост“ към делегиращия, пари през прозорец на джип, лично разпореждане с публичния бюджет без свян и обществена реакция.

Всъщност реакция имаше. Виждаме я в избирателната активност. Българските гласоподаватели вдигнаха ръце от политиците, сякаш са им познати, с които повече не им се занимава, защото навиците им са започнали да ги дразнят. Ще спрат да им се обаждат, за да им е мирна главата, пък онези да си правят каквото си искат.

Правенето на политика е сложна и неприятна работа, която често и изглежда така. Тя не е училищно приятелство, което се е запазило, защото ви е приятно да се забавлявате заедно. Тя е постигане на резултати за всички и когато резултатите не биват постигани – правене на нови и нови опити. 

Българите сякаш се разсърдиха на политическата класа, както се сърдят приятели в компания, защото някой е погледнал палаво гаджето на другия. В същото време мрежи от политици се съшиват в името на по-големия и мек диван, на който да изконсумират онова, което бива зарязано на масата, след като разсърдените отидат в коридора да се карат. 

Битът е всичко онова, в което плува всекидневието ни – навици, традиции, материални условия, вкусове. Но е и непосредствената среда, в която се формира личността. След 45 години на обезчовечаване и смазване на личността в името на общото благо битът е унифициран, а човекът не съществува, защото му е отнето дори правото да притежава различни дрехи. 

Политиката като общо битово терзание

35 години след появата на онзи шанс за повторно очовечаване българската политическа система е доминирана от интересите на хора, за които политическото е разпределяне на собственото им всекидневие. Веднъж поставени на масата, те реагират първично в името на трескавото трупане на идентичност, до която не са имали достъп половин век. Едните искат тежкарски да командват, но и да удовлетворяват вождовете си, които ще запазят правата им върху феодалната структура. Другите са толкова обзети от разочарования, че манифестират личността си върху политическите си избраници, чиито действия приемат за свои. Както приемат грешките, срама и неуспехите им, на които реагират като лична обида. Така както това се случва в едно семейство или в тесен кръг приятели, а не в процеса на правене на рационална политика, която трябва да постига конкретни цели в среда, доминирана от кланови структури, лични зависимости и битови терзания. 

Разцеплението в ДПС и БСП е следствие от битови терзания, а еснафският модел, по който са конструирани взаимоотношенията в тях, е характерен и за много други политически субекти, на първо място за ГЕРБ, чиято структура засега издържа и отново ще им спечели изборите по силата на дебелашката си инерция. А тя, впрочем, се чупи – прекъсването на тоталния рахат, в който живееха техните функционери и поддръжници, започна да носи и последствия, макар със сериозно закъснение – над 130 000 избиратели спад на юнските избори. 

На този еснафлък може да се противопостави само гражданствеността. Рационална, целеустремена, последователна, упражняваща постоянен натиск върху тези лични връзки на кланови зависимости, заменили институционалните взаимоотношения, по които следва да работи всяка нормална демократична държава. Единственият начин гражданствеността да надделее над еснафлъка е да не извращава собствените си взаимоотношения в битовизъм. 

На седмите предсрочни избори за три години и половина ще е безполезно да си стоим сърдити вкъщи и хищнически да наблюдаваме съседската свада от терасата. Правенето на политика е надиндивидуално действие, което трябва да постига общи, а не лични цели, като политиците са инструментът за това. И доколкото инструментът не следва да се движи по силата на сантимента, то и политическият ни избор трябва да прави нови опити за постигане на трудно постижимото, вместо да се отдава на нездрави страсти в коридора, докато племена тарашат плевнята. 

Политическите отношения не са лични взаимоотношения. Превърнат ли се в такива, демократичността отстъпва и настъпва еснафлъкът, а срещу него никой не е имунизиран.