Повече от един на 400

Иде лято. През топлите месеци случаите на COVID-19 в България очаквано намаляват. Съответно намаляват и смъртните случаи. Медиите коментират всекидневните статистики за пандемията у нас с все по-приповдигнат тон. Все по-малко заразени и хоспитализирани, все по-нисък дял на позитивните тестове. Все повече „излекувани“ и все по-малко „загубили битката с вируса“, както гласят журналистическите клишета. Идва лято, най-важното е да се създава настроение на ваканционна безметежност и да се убедят правителствата на другите държави и туристическите агенции, че „България е една много сигурна дестинация“ (отново клише).

Целият този позитивизъм обаче кънти на кухо. Не само защото страната ни е на последно място по дял ваксинирани в Европейския съюз, а противоепидемичните мерки у нас са колкото да има нещо – факти, които са добре известни в страните, откъдето традиционно идват туристи. Но най-вече поради своеобразното

табу върху публичното осъзнаване и изговарянето на травмата –

травмата от смъртта, загубата, страха, несигурността, трайно влошеното здраве на мнозина от официално „излекуваните“. От осъзнаването, че светът ни вече няма да бъде същият.

Измеренията на тази социална травма са огромни. За някои от тях няма статистически данни, но за най-важното – смъртта – има.

Опит за разчупване на това табу направи служебният здравен министър Стойчо Кацаров. Той нарече смъртността по време на пандемията „ужасяваща“ и предложи да се разследват причините за нея:

Първата цел е не да се търси отговорност, а да направим така, че да не се повтори това нещо. Защото, ако не положим усилие да анализираме кое е довело до ужасяващите нива, това ще ни се случи отново. Ако сме разумни, сме длъжни да проверим обстоятелствата и да изведем поуките.

Стойчо Кацаров представя данни, че само през последната половин година у нас са починали 26 000 души повече, отколкото за същия период от годината през последните пет години. Това, както изчислява журналистката от „Капитал“ Десислава Николова, е

над два пъти повече от жертвите, които страната ни е дала през Втората световна война, a 80% от починалите от COVID-19 наши сънародници са над 60-годишна възраст.

Какви конкретно са размерите на „ужасяващата смъртност“

По официални данни към 4 юни от COVID-19 в България са починали общо 17 792 души. На фона на повече от 611 000 починали в САЩ и над 340 000 в Индия жертвите на вируса у нас не изглеждат много. Но населението на САЩ е близо 333 млн. души, а на Индия – близо 1,4 млрд. Затова по-коректно е да видим статистиката за смъртността на един милион души. Тази статистика нарежда България на седмо място в света (като слагаме в сметката и Гибралтар, и Сан Марино, които са с трийсетина хиляди души население). Индия, от смъртността в която медиите ни толкова се вълнуват, е на 109-то място. САЩ – на 18-то.

По данни на Националния статистически институт към 2020 г. населението на България е 6 916 548 души. Като пресметнем, излиза, че жертвите на вируса са малко повече от 0,25% от живеещите у нас. Понеже данните изглеждат абстрактно, представени по този начин, да го кажем иначе – един на 389 души. Нека не бъдем толкова прецизни – все пак социалната статистика не е строга наука и зависи от редица условности. Ако огрубим резултата, излиза, че

повече от един на всеки 400 души у нас е починал от COVID-19.

Да се опитаме да си представим 400 души на едно място. Ако са застанали плътно един до друг като в претъпкано средство на градския транспорт, на един квадратен метър може да се поберат около четирима души. Значи 400 могат да се поберат в един квадрат със страна десет метра. Десет квадратни метра, пълни с хора, и един от тях умира от COVID-19. И повече от 17 000 такива квадрата.

В тези 0,25% не влизат починалите от други заболявания, на които не е оказана своевременна медицинска помощ поради претовареността на здравната система в разгара на пандемичните вълни. Нито онези, които системата е отчела като „излекувани“, а са починали от усложненията, причинени от вируса. Като например един приятел, който философстваше

дали човек умира от или със коронавирус:

Н., хоспитализиран в тежко състояние, бил на кислород, а състайникът му, който не бил чак толкова зле – без кислород. Състайникът починал, а Н. – не, въпреки че по собствената си оценка той би трябвало да е умрелият. Затова според Н. човекът в стаята му починал не от COVID-19, а защото за него нямало кислород. Няколко седмици по-късно Н. почина. Не от, не със, а след.

Всяка една от тези смърти е свързана с човешка история. Засегнатите от загубата са многократно повече от жертвите – близки, приятели, познати, контакти в социалните мрежи. Или почитатели, ако починалият е известна личност. На практика у нас едва ли са много онези, които не познават човек, на когото вирусът е отнел живота. Особено ако познава повече възрастни хора, но не само.

Ето само две от моите истории.

Вирусът отне живота на Е. в края на ноември. Тъкмо когато жена му започна да се възстановява след безпаметната седмица с ковид пневмония, през която е спяла непрекъснато и подозрително е приличала на мъртва, както разказват грижещите се за нея. Изпитваше вина, че не е била до мъжа си в болницата и той е починал съвсем сам. Аз пък изпитвах вина, че заради противоепидемичните мерки не можах да отида на погребението му, а той беше на погребението на моя баща преди няколко години. Най-виновна се чувстваше дъщерята на Е., която нямаше как да дойде от чужбина, за да изпрати баща си.

Тази неделя пък беше погребението на В., когото свързвам с една незабравима екскурзия до Витоша преди двадесетина години. В. казал, че ще се ваксинира, но ще изчака, ще обмисли добре коя ваксина да използва. Вирусът е бил по-бърз от решението му. В. също имаше семейство. И приятели, които са съсипани след смъртта му.

Нека се върнем към глобалната картина.

Прави впечатление, че на първите места в света по смъртност от COVID-19 са предимно страни от бившия Източен блок, като изключим Гибралтар и Сан Марино, малкото население на които не позволява сравними статистически резултати. Разбира се, следва да си даваме сметка, че тези резултати не са абсолютни, защото в различните страни се мери различно. Режими като тези в Северна Корея или Танзания отричат съществуването на вируса на своя територия, съответно нямат и статистика на разпространението му. Има и държави, в които равнището на медицината и статистиката са такива, че не може да се очакват надеждни резултати.

Въпреки тези уговорки високата смъртност от COVID-19 в бившите социалистически страни заслужава внимание. Защото е знак, че в тези държави не човешкият живот се поставя на първо място. А се приоритизира било икономиката, било стабилността на властта, било задкулисното печалбарство „на гърба“ на пандемията, било (както в България) всичко заедно.

Това рефлектира и върху публичните послания, а те – върху поведението на хората.

Лежерното отношение на властта в България към смъртността, даването на трибуна на разпространители на фалшиви новини, „за да се чуят всички гледни точки“, сбърканите приоритети, хаотичните и необосновани мерки логично не стимулираха отговорно поведение у населението. Голяма част от хората смятат мерките за излишно ограничаване на свободата, а ваксините – за по-опасни от самия вирус. Уж има информационна кампания за ваксинирането, но каква информация предоставя тя, не може да се разбере и чрез търсене в Google. На този фон е обяснимо, че страната ни е с най-ниския дял ваксинирани в ЕС и че въпреки увеличените възможности за имунизиране интересът към него не расте.

Междувременно, ако няма радикална промяна, жертвите на вируса ще стават все повече от един на 400.

Заглавна снимка: Holger Schué / Pixabay