Права на семейството или права на детето?

Чували сте да се говори за семейството, сякаш то е личност, която има права. Или по-скоро дете в риск, което има нужда от закрила. Да припомним например новогодишното изявление на президентите на Унгария, Сърбия и България, в което се казваше, че семействата „заслужават закрила, помощ и признание“. Разбира се, в името на децата. На правото на семействата да отглеждат децата си, както намерят за добре, се противопоставя безличната държавна машина, която отнема деца от родителите им. Но винаги ли родителите са най-доброто за едно дете?

Когато детето само̀ поиска закрила от държавата

Последният случай, разбунил духовете, е за момче на 13 или 14 години, което не желае да живее с родителите си. Причините за това са, че то няма достъп до образование (освен като частен ученик или в нелицензирани училища), нито до здравеопазване и иска да живее като другите деца. За случая се разчува от репортаж на БНТ и продължението му. При опита на родителите да изведат детето си от страната то е потърсило помощ от полицаите на летището, след което е пожелало да бъде настанено в център за социални услуги.

Министерството на труда и социалната политика излезе със становище по случая, на който дава гласност и Албена Тодорова – една от лелите на тийнейджъра. Тя разказва как той нееднократно е заявявал, че иска да има нормален дом в България, а не да живее в Бразилия, където няма постоянно жилище и където пребивава с родителите си, вярващи във всевъзможни конспиративни теории. При опит да бъде насила изведено от училището в България, в което е записано, момчето е ударено от приятел на майката и челюстта му е счупена. След това обаче майката продължавала да събира детето и този човек на едно място.

За „Тоест“ Тодорова уточни, че ученици от по-горен клас са се притекли на помощ на момчето, както и че то вече може да се храни самостоятелно, но няма как да бъде заведено на лекар, защото роднините, които се грижат за него, не са му попечители, нито настойници.

Майката на детето от своя страна обвинява роднините, че са го манипулирали. Тя отрича да го е удряла и твърди, че то няма нараняване, но не коментира информацията друг човек да е упражнил насилие върху него. Във Facebook майката публикува десетки снимки на момчето като доказателство колко щастливо и пълноценно е живяло то под грижите на родителите си. По този начин тя излага публично лични данни на дете против волята му.

Буда, който стана Атанас

Случаят с тийнейджъра, който не иска да живее с родителите си, даде повод за полярни реакции. Докато едни подкрепят желанието на неговите баби и лели да му осигурят нормална среда на живот, за други така се нарушава правото на родителите да отглеждат детето си според собствените си разбирания. За тях по дефиниция родителите имат право, а държавата е в ролята на лошата мащеха.

Подобни дискусии имаше и във връзка с друг случай – на майката, родила и отглеждаща детето си съвсем сама и в пълна изолация и наричаща го Буда. В продължение на три години тя дори е отказвала да го регистрира и то да получи ЕГН, за да не попадне в „дяволската система“. Детето е живяло без достъп до ток и течаща вода, да не говорим за здравеопазване. Но пък в компанията на много ножове. Първото бебе на майката е починало по време на домашно раждане.

И при този казус част от общественото мнение застана на страната на майката и на правото ѝ да отглежда своето дете в съответствие със собствените си ценности. Не само въпреки законите, а и въпреки рисковете за здравето, живота и развитието на момченцето. Решението детето да бъде настанено в приемно семейство, а майката – в център за психично здраве, стана обект на остри критики.

Няколко месеца по-късно детето е върнато на майка си и те живеят при свой познат. То вече има ЕГН и е регистрирано с името Атанас, а жената продължава да получава подкрепа от социалните служби, включително и за психичното си заболяване, което е установено.

Помните ли неприетата Стратегия за детето?

Защитата на родителите в случаи като тези, за които стана дума, е в духа на кампанията срещу Стратегията за детето през 2019 г., довела до неприемането ѝ. Тя се разгърна по начин, подобен на кампанията срещу Истанбулската конвенция. А и двигателите ѝ бяха, общо взето, същите, като започнем от Александър Урумов – тогавашния пиар на Военното министерство, политик от ВМРО, евангелски проповедник и агент на ДС. Лайтмотивът беше, че ако Стратегията се приеме, държавата ще отнема деца от родителите им „заради едно шамарче“.

Кампанията сериозно затрудни дейността на организациите, работещи в сферата на закрилата на децата, като някои от тях станаха обект и на заплахи. Тя продължи дълго време след като Стратегията не беше приета. В края на 2020 г. например ВМРО внесоха проект за промяна в Закона за закрила на детето с аргумента, че „детето не е отделен субект и това трябва ясно да залегне във всички нормативни актове, които касаят материята“.

Докато България продължава да няма стратегически документ за децата, през 2022 г. беше приета европейска Стратегия за правата на детето (2022–2027). Сред най-важните ѝ цели са свобода от насилие за всички деца и даване на глас на всяко дете. В нея детето се разглежда като личност с права, а не като обект, подвластен на родителите си или на държавата.

И щипка расизъм

Впрочем наблюдава се една интересна особеност в нагласите към правата на родителите, децата и ролята на държавата в регулирането им. Когато се предпоставя абсолютното право на родителите да определят кое е най-доброто за децата им, се имат предвид основно семейства на етнически българи. Що се отнася до ромските родители, общественото мнение застава на страната на държавата и законите.

Така например много критики и подигравки отнесоха родителите от ромските махали в няколко града, които в края на 2019 г. едновременно изпаднаха в паника, че социалните ще им вземат децата, и нахлуха в училищата да си ги приберат. Тогава тези родители бяха квалифицирани в социалните групи с епитети като „първобитни“. Такива епитети нямаше за родителите – етнически българи, страхуващи се, че зли норвежци могат да им откраднат децата.

По-сериозният проблем е, че за истерията в ромските махали не беше потърсена отговорност от онези, които размахваха Стратегията за детето като плашило, като започнем от Александър Урумов. В кампанията срещу Стратегията (както и срещу Истанбулската конвенция) бяха много гласовити някои евангелски църкви. Ромски родители, уплашени, че държавата ще им вземе децата, твърдяха, че са чули това от пастора на църквата в махалата.

Може ли семейната „клетка“ да бъде злокачествена?

Метафората за семейството като основна клетка на обществото е неоснователна, защото обществото не се състои от семейства. Затова пък е популярна. Организмите са изградени от клетки, но има и клетки, които „решават“ да се развиват „на своя глава“. Те започват да се размножават безконтролно, като по този начин вредят на организма и могат дори да го убият.

Обществото има механизми, благодарение на които се удържа като едно цяло. Сред най-важните от тях е образованието. Една от целите на публичното образование е да социализира децата, тоест да ги възпита в основните ценности и норми на дадено общество. Училището съвсем не е „безгрешно“, то има достатъчно „трески за дялане“. Но то е такова, каквото е и самото общество. 

Ситуацията с публичното здравеопазване е подобна, доколкото не на последно място то би следвало да включва превенция на социално значими заболявания. Последствията от решенията на много семейства да не се доверяват на здравната система са очевидни. Отказът от ваксиниране на децата например води до връщане на заболявания като морбили и полиомиелит, които почти са изкоренени благодарение на масовите имунизации.

Ето защо, ако възприемаме семейството като клетка, добре е да имаме предвид, че тя може да бъде и туморна. Зачитането на правата на децата е важно преди всичко за самите деца, но далеч не само за тях. Няма как да се изгради читаво общество от хора, чиито собствени права не са били уважавани и които са научени, че всичко извън семейството е зло.