Не за първи път европейската интеграционна система и изграждащите я държави членки преминават през период на криза – достатъчно е да си спомним за т.нар. Криза на празния стол от 1960 г., когато френските представители напускат европейските институции за половин година; за неуспеха на първия и втория механизъм на координация на паричните единици на държавите членки; за затегнатите отношения на Великобритания с европейските партньори по времето на Тачър и прословутото ѝ тропане по масата с фразата „Искам си парите обратно!“. Същевременно оригиналността и мащабът на кризата, през която преминава днес Европейският съюз, са свързани с наслагването на няколко фактора, които правят особено трудно за ЕС да преодолее ситуацията на изпитания, в която се намира.

Криза на ценностите

Член 2 на Договора за ЕС определя, че европейското обединение се основава на ценностите на свободата, демокрацията, равенството, правовата държава, на зачитане на достойнството и правата на човека, в т.ч. и на лицата, които принадлежат към малцинства. Според Договора тези ценности са общи за държавите членки, защото отразяват европейския модел общество, основано на плурализма на идеите, равенството на гражданите, толерантността, справедливостта, солидарността. Прокламирани като условие за присъединяване и принадлежност към ЕС, тези основни ценности дълго време се считаха за безусловна даденост, а присъствието им в началото на договорите, уреждащи европейската интеграция – за символна формула, която отразява едно окончателно осъществено положение за всички държави от Съюза.

От повече от пет години насам обаче в редица държави членки започнаха да се проявяват съществени дефицити в зачитането на принципа на правовата държава. Във фокуса на вниманието попаднаха преди всичко Унгария и Полша, като срещу двете държави след множество предупреждения беше открита процедура по чл. 7 от Договора за ЕС, която цели да установи наличието на съществен риск от нарушаване на изискванията, произтичащи от принципа на правовата държава. Проблеми със спазването на основните правни положения на този принцип могат да се наблюдават и в други държави членки, като Румъния, България, а за съжаление, в някаква степен вече дори в стари и установени демокрации като Италианската република, в която серия действия на министъра на вътрешните работи Матео Салвини, свързани с третирането на бежанците или еднополовите двойки, са извън всякакво съмнение несъвместими с класическия модел на правова държава – такъв, какъвто е развит и прилаган досега.

В този контекст от години различни специалисти и анализатори алармират, че Европейският съюз е изправен пред тежък проблем, а не пред моментни девиации на политическия процес и функционирането на публичната власт в отделни страни. Няма да е пресилено да кажем, че в хода на времето проблемът се оказа дори по-съществен. Все повече признаци са налице, че днес не става дума за разминаващи се тълкувания по отношение на основни изисквания, произтичащи от принципа на правовата държава. Изправени сме пред хипотези на целенасочено и последователно разграждане на европейския демократичен модел, възприет в страни от Централна и Източна Европа след падането на тоталитарния комунистически режим в края на 80-те години на миналия век.

В същото време следва да се подчертае, че този проблем засяга и някои стари държави членки или установени демокрации като вече споменатата Италия или дори Франция. И тук не става въпрос просто за някакви идейни различия за политиката, която трябва да се провежда по отношение на миграционните потоци, регулирането на икономиката или развитието на ЕС. Свидетели сме на поставянето под въпрос на защитата на основните права, на представителната демокрация, както и на други основни гаранции за съществуването на демократичен порядък и свободно общество, като ограничаването на концентрацията на властта или ограничаването на произволното ѝ упражняване. Достатъчно е в тази връзка да видим как се развива управлението на коалицията между „Пет звезди“ и крайнодясната „Лига“ в Италия или какви предложения отстоява крайната десница или протестът на „жълтите жилетки“ във Франция.

Кои са причините за тази криза на ценностите, в която живее днес Европейският съюз? Отговорът вероятно се намира в сечението на няколко основни елемента:

  • ерозията или липсата на демократична и гражданска култура в голяма част от обществото в редица държави от ЕС, както в Централна и Източна Европа, така и в стари европейски демокрации;
  • генерализирането на корупцията като определящ фактор за развитието на политическия процес и упражняването на публична власт в различни държави от Съюза без наличието на достатъчно ефикасна възпираща реакция от европейските институции;
  • липсата на работещи решения за проблемите на бедността, неравенството и социалното изключване на големи групи от обществата в редица държави от Съюза;
  • перверзните ефекти от използването на новите информационни и комуникационни технологии, които водят до радикализиране на мненията и засилване на антагонизма в обществото, до партикуларизация на публичната среда, до криза и изчезване на класическите медии за сметка на комуникацията в интернет и социалните мрежи, с невиждана досега възможност за профилиране и манипулация на потребителите на публично значима информация.

Липса на консолидирана обща визия за бъдещото развитие на ЕС

Видно е, че към настоящия момент между държавите членки на ЕС се проявяват няколко основни виждания за еволюцията на европейското обединение, които много трудно могат да бъдат примирени. Едната визия е за Европа като силно федерално обединение, което разполага с ефективни общи регулиращи инструменти, за да решава проблемите, надхвърлящи националните граници. Тази визия може би най-ясно изразява президентът на Франция Еманюел Макрон.

Очертава се и една по-прагматична, умерена, да я наречем „оптимална“ визия за еволюцията на европейската интеграция, която търси да ограничи европейското обединение до неговите икономически измерения, да не позволи задълбочаването му, освен в отделни области, и то под контрола на държавите. Тази оптимална визия за Европа продължава да залага на регулативната конкуренция в икономически и социален план и отказва да приеме необходимостта от ефективни общи решения на социалните проблеми в ЕС. Може би точно в тази логика следва да бъде разчетен отговорът, който даде новият лидер на германските християндемократи Анегрет Крамп-Каренбауер на предложенията за реформиране на ЕС, направени от френския президент.

Има и друго виждане за бъдещето на ЕС, което цели да ограничи европейския процес до едно голямо пространство за свободна търговия, като сложи край на общата регулация на нивото на Съюза. Това винаги е била предпочитаната визия на Обединеното кралство, но тя намира израз и в позициите на редица партии в Централна и Източна Европа.

Накрая, има и виждане за Европа на нациите, или отечествата, което през последните години се опитва отново да ни представя националната държава като Рай на земята. Тази митична Европа на отделните нации, които могат да постигнат всичко, защото са изключителни, неповторими и най-вече по-добри от всички други, може да видим в позициите на Орбан и Качински, в тезите на крайната десница, на националпопулизма и на новите „консерватори“ в Италия, Франция, Нидерландия, Швеция, Австрия или България. Макар да не смеят да заявят това открито, носителите на това разбиране не целят в дъното на нещата нищо повече от това да разрушат ЕС – било защото никога не са споделяли европейската идея; било защото в действителност отричат ценностите на демокрацията и свободното общество; било защото смятат, че са взели каквото могат от ЕС и той повече не им е необходим.

Изправени пред тези различни виждания за бъдещето на ЕС, не може да не си поставим въпроса: възможно ли е европейската интеграция да продължи без категоричното налагане на една от тези визии? И възможно ли е изобщо да има бъдеще европейското обединение без достатъчно ефективни общи форми на регулиране, без инструменти за преодоляване на проблемите, които отдавна са надхвърлили националните граници? Възможно ли е икономическото състояние и позитиви, постигнати от ЕС досега, да бъдат запазени и развити без консолидирането на същинска обща икономическа и социална политика на равнището на Съюза? Категоричното ми убеждение е, че това е реторичен въпрос.

Външни фактори

В равносметката на трудностите, пред които е изправен днес ЕС, не може да се подценява тежестта на различни външни за Съюза фактори върху развитието на кризисните тенденции, от които е засегнато европейското обединение във вътрешен план. И в тази връзка не може да се отрече, че ЕС се намира в изключително деликатна и сложна геополитическа ситуация. Между противоречивата и в определени отношения неадекватна политика на администрацията на Тръмп в САЩ, между агресивната и войнствена политика на Путин в Москва и глобалната експанзия на режима в Китай, Европейският съюз в действителност се намира в общ контекст, който прави значително по-трудно преодоляването на вътрешните му проблеми. Всеки от посочените външни фактори е свързан с особени рискове за ЕС, което налага да бъде намерен в полезен период от време отговор на вътрешните кризи за Съюза, за да бъде способен ЕС да отстои положението и ролята си в глобален мащаб.

За първи път след Втората световна война САЩ имат президент, който не следва ясна политика на партньорство и приятелство с Европа. Ако оставим настрана проблемите във функционирането на самата американска демокрация и в самото американско общество, които разкриват избора на Тръмп, липсата на сериозен и надежден партньор от другата страна на Атлантика изостря и задълбочава специфичните проблеми с другите глобални фактори.

От години режимът на Владимир Путин развива агресивна и предизвикателна политика спрямо ЕС и западната общност. Налице са достатъчно доказателства, които позволяват да се заключи, че Москва води политика на целенасочена и умишлена дестабилизация в редица държави от ЕС, насочена към изостряне на вътрешните проблеми и бъдещо разпадане на европейското обединение. Публикации в редица авторитетни европейски медии показаха как режимът на Путин процедира, за да финансира и координира действия на партии на крайната десница в различни европейски държави.

В този контекст не трябва да бъдат подценявани и пропагандните кампании от Гьобелсов тип, които се развиват в интернет и социалните мрежи и които по един видимо добре организиран начин използват порочните ефекти от масовата употреба на нови комуникационни технологии, най-вече профилирането, микротаргетирането и партикуларизацията на публичното пространство. Достатъчно ясни примери в това отношение дават кампанията за Брекзит, антиимигрантските, антиевропейските или хомофобските кампании в различни европейски държави, в това число и в България. Организирани през едни и същи мрежи и профили, чрез интернет тролове и ботове, зад всички тези кампании се вижда почеркът на режима в Москва. Особено красноречив пример за техниките на тези кампании на антидемократично ментално отравяне на европейските общества беше акцията срещу Истанбулската конвенция през 2018 г. в България и в редица други страни от Централна и Източна Европа.

Накрая, макар много от нас да продължават да гледат към Китай с една странна смесица от любопитство, усещане за екзотика и криворазбран романтизъм и да разглеждат отношенията с Китай като изключителна възможност в икономически план, време е да се осъзнаем и да не забравяме нито за миг, че преди всичко, Китай е най-голямата и най-мощна тоталитарна държава в света. В тази държава никога не е преставал да съществува режим на управление, основан на унищожаването на личната и обществената свобода. И развитието на новите технологии открива нови и невиждани досега възможности за тотален контрол върху живота на всеки гражданин.

В това отношение е повече от интересно да се разбере какво представлява новата система за наблюдение, профилиране и социално „кредитиране“ на хората в Китай, която беше въведена в някои китайски градове, а до 2021 г. трябва да действа в цялата страна. Новите технологии позволяват на тоталитарния режим да запази и засили властта си в страната, обмисляйки и изнасянето на китайския модел навън. Не трябва да имаме никакви съмнения, че това представлява изключителна опасност пред модела на свободното общество и пред европейската демокрация. Ако досега можехме да се отнасяме лековерно към историята, че китайският тоталитаризъм е обърнат навътре, експанзията му в Африка и особено разгръщането в Европа на инициативата „Пътят на коприната“ трябва да сложат край на наивността и да ни накарат да променим разбирането и отношението си към Китай. Не можем и да продължаваме да се правим, че не разбираме, че конкуренцията на китайските производители представлява риск за европейската икономика, и на този риск трябва да бъде намерен адекватен отговор.

Дали проблемите, пред които сме изправени, са преодолими? Дали има защо да търсим заедно преодоляването им? Всичко, което постигна европейската интеграция през седемте десетилетия на своето развитие, и всичко, което Европейският съюз конкретно гарантира като права и възможности на гражданите на обединението, за мен оставя един-единствен възможен отговор на този въпрос: няма друг успешен път.

Към част втора >>


Настоящата публикация е първата част от лекцията „Европа под въпрос(и)?“, изнесена от автора в Университета на Лотарингия по покана на Европейския университетски център и Градската агломерация на Нанси.

Заглавна снимка: Ian S.

Христо Христев

Христо Христев

Юрист, преподавател по право на ЕС в СУ „Климент Охридски“ и адвокат в Софийската адвокатска колегия. Автор на две самостоятелни книги по проблематиката на правото на ЕС, на множество статии и на преводи от френски език. Вярва, че човек се осмисля с това, което прави за другите, и че най-важният дълг на всеки е да не остава безучастен пред липсата на добро и справедливост по своя път.