Протестът като любов към демокрацията

Българската демокрация ще продължи да съществува, докато в България има демократи. Насред скандалните събития в политиката и съдебната система от последните седмици гражданите отново показаха, че са силно чувствителни към всеки опит за изземане на власт от парламента в полза на друга държавна институция. Хиляди българи излязоха пред Президентството в защита на парламентарната република и европейското бъдеще на страната и срещу съсредоточаването на прекомерна власт в ръцете на президента Румен Радев. Това е добър микропример за ролята на гражданската съпротива в развитието на обществото и предпазването му от зловредни влияния.

Човешката история е низ от сблъсъци между управляваните и управляващите, между овластяващите и овластените, между репресираните и репресиращите. Те видоизменят стария ред в нова обществено-политическа тъкан, която дава шанс за по-добър живот. А може би не. Как обществата реагират на несправедливостта, породена от собствените им управници? Учените съпоставят два основни подхода – на ненасилствените граждански движения и на въоръжената съпротива. Тук ще се съсредоточим върху първия подход и технологията на мирното противопоставяне, политическите му цели и условията за успех.

Когато говорим за големи протестни движения, първите личности, които изникват в ума ни, вероятно са Махатма Ганди и Мартин Лутър Кинг. Също толкова забележителни обаче са и действията на недотам познати активисти със значим исторически принос за мира в своите държави.

Маха Госананда например е най-видният будистки лидер в Камбоджа. Той става свидетел на геноцида на червените кхмери в края на 70-те години, отнел живота на милиони души, сред които семейството му и хиляди будистки монаси. Въпреки личните загуби Госананда се посвещава на това да лекува осакатеното общество, стъпвайки върху идеите на будистката вяра, мира, прошката и методите на гандиански активизъм. В условията на гражданска война, бежанска криза и политическо безредие той провежда множество хуманитарни кампании, участва като посредник в инициираните от ООН преговори и вдъхновява маршовете на мира, които се провеждат ежегодно от 1992 г. насам.

В символи на активизма без насилие са се превърнали и много други личности. Такива са Дезмънд Туту – борецът срещу апартейда в ЮАР, Ригоберта Менчу, посветила се на човешките права, правата на жените и коренното местно население в Гватемала, и Лейма Гбоуи, която отстоява правата на жените и активното им участие в изграждането на мира в Либерия. И тримата получават Нобелова награда за мир благодарение на осезаемото си въздействие върху вътрешнополитическите процеси в страните си чрез мирни средства.

Какво всъщност е протестът и кога смятаме, че е успял?

Джийн Шарп – един от бащите на концепцията за мирна съпротива, я определя като „техника на социално-политическо действие за прилагане на сила в конфликт без употреба на насилие“. В този ред на мисли тя цели да принуди властимащите да се съобразят с исканията на протестиращите маси, като подкопае самите устои на властта. Преди идеята за обществения договор властта на монарха се е смятала за дадена му от Бога, тоест е протичала отгоре надолу. С установяването на модерната правова държава обаче овластяването върви отдолу нагоре, от народа към неговите избраници, което прави управляващите отговорни именно пред обществото. Оттук и схващането, че щом населението, институциите и обществените структури, които легитимират властта, я отхвърлят, то тя няма почва, на която да продължи да съществува.

Какво е необходимо за успеха на мирната съпротива? Първото условие е минималното наличие на морал у властимащите. По този повод в своя лекция Дезмънд Туту казва следното:

Ненасилието като средство за прекратяване на една несправедлива система предполага, че потисниците показват минимални равнища на морал. […] Съмнявам се обаче, че подобна гандианска кампания щеше да спаси евреите в Германия.

Следователно доколко успешна може да бъде една кампания, зависи и от същността на управляващия режим. Ако все пак изключим най-крайните примери, учени като Шарп твърдят, че съпротивата ще постигне успех, ако устои на репресиите, независимо от нагласата и относителната сила на режима. Бушуващите протести в Иран са най-интересният случай в това отношение. Докато държавници и анализатори следят изкъсо положението там, иранската власт продължава да налага репресивни мерки срещу населението, а изходът от протестите остава твърде неясен.

Най-важният фактор, от който зависи ефикасността на ненасилствените движения, е масовата мобилизация. Вероятността протестът да постигне целите си е правопропорционална на степента на участие на населението в него. По-масово и разнородно по състав присъствие означава по-малко легитимност за режима и пространство за политическа реакция от негова страна и гарантира по-слаба хватка върху властовите ресурси и лостовете за упражняване на влияние и сила от управляващите.

Второто ключово условие се корени в добрата организация. В своите трудове Джийн Шарп идентифицира 198 метода за упражняване на натиск, разделени в три основни направления:

• делегитимиране на режима – демонстрации, протести, публични речи, декларации и др.;
• нанасяне на щети – стачки, бойкоти, социално неподчинение и др.;
• ограничаване – блокади, претоварване на административните структури, разкриване идентичността на агенти, разкрития за корупция и т.н.

Подходящи тук са думите на светлия доц. Кристиан Таков:

Убеден съм, че формата на протест трябва да се сменя, за да държи безобразните в изморително напрегнато положение. Безобразните стават нагли, защото са безнаказани. Когато ги притесняваме, наказваме, гоним, поругаваме, посочваме поименно, тогава те се усмиряват, влизат обратно, откъдето са изпълзели, и се държат по-възпитано или ако не могат – поне по-страхливо.

Необходимостта от промяна на протестните техники е пряко свързана с друго важно условие – дисциплината. Протестът е война с мирни средства. Участниците в него, освен да са добре организирани, трябва да разбират добре заложените цели и механизмите, по които да бъдат постигнати. Протестиращите трябва да са готови да отстояват справедливите си искания колкото е необходимо, тоест да са готови на саможертви.

Къде е България?

Гражданската съпротива дава началото на модерната българска демокрация. От демонстрациите през 1989 г. и свалянето на Живковия режим, през протестите от 1997 г., до масовите шествия през 2013 г. и 2020 г. поколения граждани се борят за голямата, все още неосъществена българска мечта – за просперираща и демократична България, в която законът се прилага и всички са равни пред него. Въпреки своите различия големите протестни движения в страната отразяват обществената воля за повече справедливост.

Как изглежда гражданската активност днес и какво е състоянието на гражданското общество в тесния политически смисъл на понятието? И защо протестните действия преди три години не изпълниха крайните си цели – сваляне на кабинета „Борисов“, оставка на главния прокурор Иван Гешев и осъществяване на дълбока съдебна реформа? Основните причини са три: недостатъчна мобилизация, лоша организация и липса на ефективност.

Макар и продължителни като времетраене, протестите генерираха масово участие от порядъка на няколко десетки хиляди души само в определени пикови моменти. Много граждани мълчаливо подкрепиха каузите на протеста, други излязоха на площадите само няколко пъти, но масовото присъствие беше по-скоро откъслечно. София отново се превърна в авангард на общественото недоволство, докато активността в другите големи градове остана вяла, а в по-малките населени места напълно липсваше. Отсъствието на повсеместна реакция срещу статуквото му даде нужната легитимност да продължи да съществува.

Протестите страдаха и от липсата на добра организация. Това се дължеше на отсъствието на единен организационен център, който да координира тактическите дейности. Получи се разнобой между водещите граждански движения. Така нареченото „Отровно трио“ пое юздите, но не съумя да съгласува действията си с останалите сдружения. Някои от тях (например Инициатива „Правосъдие за всеки“) организираха отделни шествия срещу главния прокурор, докато основното ядро на протеста се трупаше пред сградите на Министерския съвет и Народното събрание. Други пък (например БОЕЦ) организираха блокади на кръстовища и административни сгради, но не получиха достатъчна подкрепа, за да оптимизират влиянието си. Отделни групи протестиращи временно блокираха ключови кръстовища в столицата, но поради своята малочисленост не привлякоха допълнителна обществена подкрепа, а акциите им се използваха от свързаните с властта медии за изместване на фокуса и компрометиране на протеста.

Слабата активност и лошата координация в останалите населени места подкопаха опитите за блокади и други инициативи на национално ниво. А цялата съвкупност от хаотични действия доведе до разпръскване на гражданската енергия вместо до нейното целенасочено канализиране. Това до голяма степен притъпи елемента на изненада и понижи шансовете за цялостен успех.

„Доброто е дезорганизирано, а злото – в стройни редици“, казваше Кристиан Таков. Три години след протестите гражданското общество изглежда така, сякаш отделните му части съществуват сами за себе си. Гражданските организации, сдружения и свободни медии като архипелаг от малки островчета на морал и отговорност работят самостоятелно и несъгласувано за собствените си каузи. Отделните им удари не нараняват достатъчно статуквото и не успяват да произведат достатъчно силна гражданска енергия за постигане на коренна промяна.

Място за отчаяние обаче няма. Красивата страна на тези протести беше масовото участие на млади и необременени от миналото хора, които образуваха съпротивителното ядро. Тези хора ще изградят гръбнака на гражданското общество в бъдеще. И макар протестите да не постигнаха крайните си цели, те радикално разместиха политическите пластове, отвориха пространства за нови, прогресивни политически сили и косвено доведоха до осветяването на тежките политико-олигархични зависимости в прокуратурата, Висшия съдебен съвет и следствието, на които всички станахме свидетели през последните седмици.

Естествен процес

Автентичният протест се състои от хора с дълбоко чувство за справедливост, чиито подбуди почиват на личната гражданска отговорност и стремеж към по-добро бъдеще за всички. Тези хора участват доброволно и по собствени убеждения. Естественият протест често е подложен на атака – участниците в него са обявявани за „платени“, наричани са с всевъзможни обидни или иронични имена и биват популистки заклеймявани от политици в преследване на електорат и тяснопартийни цели. Естественият протест е опасен за тези, срещу които е насочен – оттам и опитите да бъде компрометиран чрез „окървавяване“, инфилтриране на провокатори, които търсят сблъсъци с органите на реда и мародерстват, или чрез манипулативното му отразяване в медиите и социалните мрежи.

Срещу него се създават отровни двойници – контролирани протести, които се представят за автентични, за „другата гледна точка“, за другата страна на везната. Те обаче са коренна противоположност – хора, организирани от партия (често извозвани с автобуси от всевъзможни краища, както става в България), с партийни средства и под командата на партийния лидер. Актуалните събития дават повод за разсъждения в тази посока. Защо ли „Възраждане“ предпочете да организира „националния“ си протест в почивния съботен ден? И още по-важно: щеше ли въобще да има протест без призивите на Костадинов?

Протестът в демократичните държави е любов към демокрацията. Мирната гражданска съпротива има двояко значение. Като наше право тя ни позволява сами да се погрижим за държавата, в която живеем. А в мирния ѝ характер се крие стремежът ни към еволюция и усъвършенстване на демократичния управленски модел. Нека не се отказваме от привилегията да бдим над демокрацията.