Протестът на майките в черно не е пожар за гасене, г-н премиер

Преди седмица премиерът Бойко Борисов изрече публично недопустима за един политик реплика. Раздразнен от продължителните протести на майките на деца с увреждания у нас, той поиска социалният министър и протестиращите бързо да се справят с темата, за да се махне от главата Му. След такова изказване в никоя нормална държава обществото не би приело извинения. Там за подобни гафове се подават оставки. В България обаче тези неписани правила не важат, затова не последва нито извинение от страна на Борисов, нито оставката му. Напротив – станахме свидетели на унизителни опити от страна на първия му подгласник в ГЕРБ да ни обяснява колко добър и състрадателен човек е Техният лидер от екрана на една национална телевизия.

Защо в България политиците, нарушили елементарните норми на общуване с гражданите, които са ги избрали и овластили да ги управляват, не се ръководят от принципите в демократичните общества? Може би защото за това се изисква морал и достойнство – качества, дефицитни за нашия управленски „елит“. Изисква се и кураж да се разделят с властта, извън която може би осъзнават, че ще бъдат никои.

„Изтърваната“ реплика на министър-председателя е дълбоко цинична.

И показва апатия и неприязън към една група хора, изискваща специално внимание, грижи и най-вече състрадание, каквито, уви, поне в лицето на сегашните управляващи те не намират. Напротив, на два пъти майките на децата с увреждания се сблъскаха с арогантността на първите мъже в държавата – веднъж в Народното събрание, където не бяха допуснати по заповед на заместник-председателя му Емил Христов, втори път – с отношението на премиера. А с институционалното безразличие и бюрокрацията сблъсъкът им е всекидневен. Затова силите на някои майки – като Красимира Обретенова – да протестират години наред безрезултатно се изчерпаха и емиграцията се оказа единственият възможен изход от техния ад.

Да вижда тези почернени жени и техните деца в инвалидни колички под прозорците си сигурно е неприятно за премиера и неговите министри. Неудобна е някак си тяхната демонстрация, особено в контекста на приповдигнатото настроение и кресчендото на Европредседателството. Не е за показване тази страна от живота в процъфтяващата ни държава, нищо че все още е най-бедната в ЕС.

Не понасяше хората с увреждания и учителят на нашия премиер – Тодор Живков, заедно със своята клика. Затова ги бяха натикали като в миши дупки в домове с условия, равностойни на тези в концлагерите. В затънтени краища на страната – далеч от очите им. Скриваха ги и забравяха за тях. За тези домове в годините на режима знаехме малко или почти нищо. Затова филмът от 1986 г. на Николай Волев Дом номер 8 ни шокира така силно тогава. Режисьорът взриви темата табу и ни изправи очи в очи с една страшна действителност, която тоталитарната власт криеше зад високите дувари на домовете. Онези от децата, които успяваха да оцелеят до пълнолетието си в тях, после биваха премествани в други – за възрастни, и така минаваха от един кръг на ада в следващия.

През 2007 г. един филм отново успя да надникне зад стените на Дома за деца с увреждания в Могилино. Лентата на Би Би Си беше показана в Европейския парламент въпреки протестите на българските власти и коментарът на тогавашната социална министърка Емилия Масларова беше, че проблемът за състоянието на тези деца се политизира, а българската държава се демонизира. Евродепутатката от Ирландия Кати Синод – инициаторка на прожекцията на филма в Брюксел, ѝ отговори в интервю за БНР, че целта е не да се критикува България, а да се привлече вниманието на колегите ѝ от всички страни към необходимостта от промяна във финансирането на грижите за деца с увреждания.

Десет години по-късно състоянието в тези домове под натиска на ЕС е далеч по-добро като база, но не и като отношение към децата. Доказаха го записи от видеоклипове с брутално насилие над беззащитните обитатели на Дома за деца и юноши с увреждания „Хризантема“ в Габрово. Скандалът гръмна при старта на Българското европредседателство. А според данни на Българския хелзинкски комитет, между 2010 и 2014 г. в 29 социални дома у нас са починали 292 деца с увреждания под 7-годишна възраст.

На фона на този тип институционални „грижи“ на държавата ни, решенията на семейни двойки сами да отглеждат децата си, родени с недъзи, са пример за висок морал.

Това буквално означава да посветиш живота си на дете, което утре ще е юноша, а после – възрастен човек. Ако Бог отреди. Посвещава се майката. Изцяло и задълго.

Но сега говорим за усилията на държавата да направи живота на тези семейства и деца по-поносим. Прави ли го България? Законодателно – да. През 2012 г. Народното събрание ратифицира Конвенцията за правата на хората с увреждания, а след това създаде и Национална стратегия 2016–2020, която трябва да постигне поетапно целите и принципите на Конвенцията. По думите на председателя на КНСБ Пламен Димитров, правата на тази група хора е залегнала в повече от 40 закона. А сега под натиска на протестите на майките на деца с увреждания започва работа по изцяло нов законопроект, който трябва да бъде синхронизиран с Европейската конвенция. Той предвижда и промяна на функциите на Агенцията за хората с увреждания. Активност по темата прояви и националният омбудсман Мая Манолова, чийто екип разработи Проект за закон за личната помощ.

Освен повече средства за отглеждане на своите деца, протестиращите под надслова „Системата ни убива“ майки искат радикална реформа в законовата и нормативна уредба, премахването на института на ТЕЛК, който съществува единствено в България и Русия, и замяната му с оценка на потребностите. Те и организациите, които ги подкрепят, няма да се откажат от битката за осигуряване на ново качество на живот на децата с увреждания. Които имат повече потребности и нужда от грижи, отколкото здравите им връстници.

Премиерът иска бързи действия по темата, „за да се махне от главата Му“. Защото мрази протестите, които му напомнят, че престоят му във властта не е вечен. Само че с Бисер Петков или с някой друг социален министър, с по-малко или с повече пари, резултатите няма как да дойдат без промяна на институционалното отношение към хората с увреждания. Което може да стане единствено и само ако цялото общество започне да ги гледа с други очи. И с отворено към проблемите им сърце. Така, както правят в социално уредените държави, подкрепящи по-слабите. С божията помощ, солидарността на по-силните и парите на по-богатите.

Заглавна снимка: Стопкадър от репортаж на BiT