Различни езици?

Знаете ли какво означава делюлю? Вече виждам множество учудени погледи, но тук-там – и някои усмихнати лица. Да, ясно ми е, че вероятно имате тийнейджър вкъщи, който ви е обяснил: делюлю е малко или много отвеян човек, витаещ в облаците или пък с нереалистична представа за нещата в живота.

Реалистична ли е обаче нашата представа за езика, на който говорят съвременните младежи? За да не е толкова отвлечено и обобщаващо: знаем ли как общуват нашите деца, племенниците ни, децата на съседите и техните съученици, когато говорят помежду си? Каква е дистанцията между техния и нашия език и каква е дистанцията между говоримия език като цяло и книжовния български език?

Езикът, на който говорим за езика

Вероятно ще се запитате защо изобщо повдигам тези въпроси, а по-строгите сред вас ще отсекат, че далеч по-важно е да се говори за нивото на грамотност, което е под всякаква критика, но това не му пречи непрекъснато да пада. Ако вземем за измерител резултатите от държавния зрелостен изпит по български език и литература за последните десет години, те потвърждават низходящата тенденция. Оценката е комплексна (оценяват се и знанията по литература, както и уменията за създаване на текст), но надали ще сбъркаме, ако кажем, че младежите се затрудняват значително при спазването на нормите на българския книжовен език.

Знаем, че сред факторите за ниските оценки са липсата на мотивация за учене и претовареността на учебните програми. Според мен обаче не си даваме сметка за нещо друго, което е не по-малко важно –

как говорим за българския език в училище, а и изобщо.

Щом в публичното пространство стане дума за родната ни реч, обикновено се говори за спазване на правила, често срещани грешки, за това как би трябвало да бъде, а пък виждате ли, то не е така. Тази назидателност отблъсква – най-малкото понеже липсва баланс. Редно е да се отдели внимание и на частта „то не е така“ и да се обясни защо не е.

Напрежението между книжовната норма и говоримия език

Ще дам пример с местоимението кого¹. То би трябвало да се употребява, когато е пряко или непряко допълнение в изречението: С кого ще ходиш на купона? Доста по-вероятно е един млад човек да каже: С кой ще ходиш на купона? Пренебрегването на формата кого се вписва в процеса на отпадането на падежните форми при местоименията, които книжовният език все още крепи, макар че падежната система при имената отдавна се е разпаднала.

На езиковото съзнание му става все по-трудно да се справя с остатъчните падежни форми в един безпадежен език, какъвто е българският. Обяснимо е, че младежите се справят по-зле от възрастните с правилната употреба на кого. А и със сигурност всяко следващо поколение ще се справя все по-зле – за тази прогноза не е необходима особена прозорливост. Причината е, че граматичните процеси в естествения език са в ход и няма сила, която е в състояние да ги спре, още по-малко – да ги обърне.

Като споменах сила, имах предвид книжовната норма, защото тя може до известна степен да възпира (разбирайте – да забавя) езиковите процеси, но нищо повече. Нейната роля е различна – да осигурява единна стандартизирана употреба на езика в различни обществени сфери и така да улеснява общуването. Книжовната норма следва промените в говоримия език, но когато осъвременяването ѝ се забави значително, възниква напрежение и овладяването ѝ се затруднява, тъй като част от правилните форми вече не са с висока честота на употреба. Сами не осъзнаваме, че ратувайки за запазването на книжовните правила в сегашния им вид, който е твърде отдавнашен, ние си правим мечешка услуга.

Колко сложно нещо са промените в кодификацията

Основният аргумент за запазването на статуквото е, че правилата не бива да се променят под натиска на „неграмотните“ и така книжовният език да се принизява. Този аргумент издава, меко казано, повърхностни лингвистични знания, да не говорим че съдържа генерализиране. В един сериозен дебат с участието на добре подготвени специалисти разговорът няма да се разпилява например с обсъждане на (макар и масови) грешки от типа незнам и копувам, а ще се съсредоточи върху онези езикови процеси, които вече са доста напреднали и свидетелстват за устойчиви тенденции².

Дори и тогава обаче решенията изобщо няма да са лесни и прости.

В момента липсва професионален дебат за назрелите промени в кодификацията на българския книжовен език.

Възможно е и да пропускам нещо, но ако е така, значи той не е в достатъчна степен публичен и в него участват много тесен кръг специалисти. Без обсъждане, без дискусия, в която да бъдат чути и зачетени гледните точки на теоретици и на практикуващи специалисти, надали ще се стигне до работещи решения.

По-трудно от организирането на професионален дебат според мен ще е обществото да бъде убедено в необходимостта да се предприемат промени. Преди осем години е проведено изследване на нагласите в това отношение. По-голямата част (61%) от участниците смятат, че разликата между устния и писмения език трябва да бъде намалена, т.е. осъзнава се, че дистанцията е нежелателна. Решението обаче – отново според повечето от участниците (69%) – е в съобразяването на устната реч с писмения книжовен език. Казано накратко, всяко намерение за промяна ще се сблъска с негативна и вероятно доста остра реакция, дори с отпор от страна на обществото и особено на неговата интелигенция – 79% от висшистите смятат, че при преодоляването на различията устната реч трябва да се съобразява с писмения книжовен език.

Живеем във времена, в които все по-трудно се прокарват решения, а те често са непопулярни. Не се съмнявам, че евентуални промени в кодификацията на българския книжовен език биха били точно такова непопулярно решение. То може да бъде отлагано дълго време, но ще трябва да платим скъпо:

1. Правилата все по-трудно ще се овладяват, особено там, където има съществено разминаване между книжовния стандарт и говоримата реч (вж. примерите в бел. 2), и грешките ще се увеличават.

2. Част от правилата ще бъдат дискредитирани, тъй като ще се спазват от все по-малко хора, а това няма как да не повлияе и върху отношението към останалите – нека да ги наречем разумни и смислени – правила.

Време е да направим нещо. Поне да поставим началото на професионален дебат.

Езикът може да е вкусен и извън блюдото – онзи, българският език, на който говорим от малки и на който около 24 май се кълнем в обич. А той в същността си е средство за общуване и за да ни служи добре, непрекъснато се променя. Да го погледнем в неговата динамика и да се опитаме да разберем какво става и защо, кои са движещите механизми и как те са свързани с обществените процеси. И тъй като задачата не е лека, ще го правим постепенно – на порции.