Русенският комитет – гражданска солидарност за една нощ

 | Общество

Повечето познават Малина Петрова като режисьор на документални филми: „Приключено по давност“ – за пожара в Партийния дом, „Сърцето умира последно“ – за Трайчо Костов, „Заличаване“ – за унищожаването на Странджа, и други. Малцина обаче знаят, че тя е сред инициаторите за учредяването на Обществения комитет за екологична защита на Русе, познат ни повече като Русенския комитет. Това е нейният личен разказ за събитията след учредителното събрание, състояло се на тази дата точно преди 30 години.


На 8 март 1988 г. се случи нещо, което бе възприето като земетресение от 7-ма степен по скалата на Рихтер. Всъщност беше лек трус, който не застрашаваше нито строя, нито управляващите, но предизвика голям уплах – учредяване на Комитет за екологична защита на Русе в Дома на киното.

Защо беше учреден по този необичаен начин? Защото в Русе не беше възможно да се диша заради обгазяванията, причинени от химическия завод в Гюргево, бяха застрашени здравето и животът на над 200 000 души, цели семейства напускаха града, над който тегнеше информационна карантина – да не би народът да научи, да се предизвика недоволство и недай боже – солидарност и протест, които да застрашат властта на партийните велможи.

Учредителен протокол на Русенския комитет

Учредителен протокол, сборник „Русенският комитет“, 2002 г.

След като бяха узурпирали властта, бяха се разправили с опонентите си и се изживяваха като пълновластни господари на държавата и народа, другарите от ЦК и Политбюро бяха решили, че имат право на собственост и на въздуха и че всички, които се осмеляват да издигнат лозунга „Искаме въздух“, и съпричастните към страданието им са врагове.

Дали учредяването не е било повлияно от перестройката в Съветския съюз? Какво значение имаха перестройката, какво значение имаше менуетът между Тодор Живков и Чаушеску, съвместното им ходене на лов и наздравици из резиденции, когато хората бедстваха?

След учредяването на Комитета ЦК и Политбюро се събираха по спешност на строго секретни заседания, утвърждаваха щабове с поверителни задачи за проучване, разследване и откриване на истинските инициатори, ДС мобилизира целия си агентурен и подслушвателен апарат, пишеха докладни записки. Три дни оставиха държавата на автопилот и се губеха в апокалиптични догадки за организацията, съчиняваха фантасмагории за „тъмни сили“ и хипотези за конспиративна тактика, гадаеха къде е центърът и дали няма чуждо участие, припознаваха себе си от нелегалния период на партията и поставяха оценка „много добър“ на изпълнителите. Ласкаеха егото на генералния секретар Тодор Живков, за да не изгубят благоразположението и благоволението му, пееха дитирамби за неговите прозрения във вид на съображения и крояха планове как да се разправят с непокорните. Провеждаха партийни събрания на всички нива из цялата страна, заклеймяваха призраци, стягаха партийните редици. Постъпваха умно, според указанията на Тодор Живков, сиреч изолираха главните организатори и всяваха недоверие към тях.

Ей тази игра са я играли от 9 септември 1944 г. насам успешно и са много вещи в нея – изключват от партията когото могат, профилактират (знае се какво означава това), прибират паспортите за чужбина и подменят истината с измислици. Това решават вождът и негови съратници, които само година и половина по-късно ще го заклеймят като узурпатор, сатрап, потисник, тиранин на свободната им воля и дух и ще изтрият всеки спомен за сервилното си поведение и съучастие.

Населението, приучено от половин век безропотно да изпълнява и най-нелепата заповед, дадена устно или по телефона, да се парализира от страх да не го нарочат и обявят за „враг на народа“ – и изведнъж… засечка! Някой по веригата не се подчинил и им казал, че не са му никакви да му заповядат. Потрес! Е, как няма да се изплашат управляващите?

Всъщност другарите от ЦК и Политбюро се страхуваха повече от своите, отколкото от Комитета. Страхуваха се от подслушване, от всяка своя дума, от всяка дума на „врага“, на която не са успели да намерят разгромяващ отговор. Страхуваха се от мислите си.

В резултат на разследването и проведените разговори в ЦК Управителният съвет от 33 души, с малки изключения, пръв изоставя кораба, вдига бяло знаме и се предава. Мнозина от записалите се в Комитета с ентусиазъм през нощта, се отричат от него, оправдавайки се, че не знаели, не разбрали, подлъгали ги, мислели, че е по волята на Партията и с нейна благословия. Проявили наивност, но искат да бъдат в услуга на управляващите, готови са да влязат в казионните организации, държат се като уплашени ученици. Обещават, че няма да се повтори, няма да се събират, ще прекъснат връзките, вече са се дистанцирали. Готови са да сътрудничат, предлагат услугите и знанията си, благодарят, че са им оказали такава чест да ги привикат за обяснение и да ги скастрят, извиняват се, желаят дори „приятен ден“ и „приятна работа“.

Ако бяха неуки и неграмотни селяни, щях да ги разбера, но елитът на нацията – научно-техническа и художественотворческа интелигенция, образовани, просветени, талантливи, с титли и степени, да се оставят на някакви работници на „тихия фронт“ и посредствени партийни величия да ги манипулират, да забравят за какво е бил създаден този комитет, да позволят на страха да им отнеме способността да разсъждават… Срам, драги ми български интелигенти, срам!

Списък на членовете на Русенския комитет

Пълен списък на близо 400 членове, сборник „Русенският комитет“, 2002 г.

Дори в Уикипедия е записано: „Русенският комитет не предприема никакви по-нататъшни действия. Партийните структури и силите за сигурност принуждават основателите да спрат.“ Ах, ако само не бяхме толкова страхливи и толкова големи конформисти!

Ако някой иска да се убеди кой е бил учредител и кой не, ето копия от оригиналните списъци от нощта на учредяването, проверявайте дали сте били там, или не. Вярно е, че някои от присъстващите, щом започна подписката, се втурнаха по стълбите и побързаха да напуснат сградата. Помня изплашените им лица. Но и без тях останаха достатъчно много хора, които търпеливо чакаха на опашка в залата и във фоайето да се подпишат за членове. За тези списъци вече писах в разказа „1989“, как и къде дори от себе си ги бях скрила, как ги открих десетина години след събитието и ги дадох да ги публикуват в документалния сборник „Русенският комитет“, и как, за моя изненада, този детайл бе премълчан в книгата.

С времето хората, които заявяват, че са учредители на Русенския комитет, ще стават все повече. Толкова много, че ако не бях свидетелка, щях да повярвам, че въпросното събрание се е състояло не в Дома на киното, а в някоя зала като като днешната „Арена Армеец“. Еди-кой си бил в Русенския комитет – пишело го в Уикипедия, бил казал в някакъв филм, интервю, бил го написал в биографията си. Както е тръгнало, ще излезе, че целият народ, барабар с Политбюро и Тодор Живков, са били членове на един комитет, достоен да влезе в Гинес за най-кратко просъществуване – само една нощ, но с най-дълга слава през годините.

След като е отминало предизвиканото от паниката цунами, мнозина ще се закичат с въпросния комитет като с мартеница, ще направят кариера и ще го изтъкват като актив в съпротивата си срещу комунизма, ще си придават важност с късна дата, ще дават интервюта, в които, водени от егото си, ще преиначават историята.

Какви ли не нелепици не чух през годините: че ДС подкокоросала хората да създадат зелена партия, за да се разправи после с всички, че било работа на тъмни сили, които зад екологията прикривали истинските си стремежи за власт. Че искали да изкарат Живков и партията некадърни да решат проблема. Че от Русе тръгнало гражданското общество, че русенките дошли в София и организирали българската интелигенция, а прожекцията в София в Дома на киното била по проект…

И нито дума за онзи любителски киноклуб от Русе, който пръв наруши информационното ембарго и съобщи на обществото за обгазяванията на Русе. Нито дума за най-големия борец от Русе – Мария Варамезова, майка на шест деца, с която – единствена от русенките – се занимава Политбюро.

Нито дума за художника Светлин Русев, за скулптора Иван Русев и младите художници, за Нешка Робева и защитата ѝ на Русе в Народното събрание, за Стефан Продев и редакцията на „Народна култура“, които публикуваха писмото призив на Светлин Русев за геноцида над населението на Русе.

За Петър Слабаков, който превърна представленията в театъра в протест, за Виолет Цеков, един от сценаристите, който храбро опонира на обвиненията на членовете на Политбюро, една чиста душа, която не издържа и се самоуби.

За Юри Жиров, режисьора на филма „Дишай“, който рискува кариерата си, и Георги Аврамов, съсценариста, които не се подчиниха на забраната филмът да се показва и понесоха последствията и наказанията.

За Философския, Социологическия, Физическия институт, за Института за ядрени изследвания и ядрена енергетика, за Института по молекулярна биология, за Студия „Екран“, за Кабинета на младите филмови дейци и много други, които излязоха в защита на Русе.

За всички онези близо 400 души учредители, които не се изплашиха да изразят подкрепата и солидарността си с имената и адресите си.

Това бяха все прояви на човешко съчувствие и Комитетът за екологична защита на Русе беше израз на гражданската солидарност, макар и само за една нощ.

Заглавна снимка: колаж от списъци с имена и подписи на членовете на Комитета от документалния сборник „Русенският комитет“, Фондация „Д-р Ж. Желев“, 2002 г., съставители Велислава Дърева и Георги Мишев

Прочетете още

Напишете нещо и натиснете Enter за търсене

Снимка на дете в яке с качулка, навело глава