Здравей, Нева!

Аз съм от твоето поколение, което едва към 18–20-годишнината си се сдоби за първи път с мобилен телефон. И аз като повечето хора на няколко пъти губя всичките си запаметени контакти по различни причини, но междувременно съм се научила и от години вече не ми се е случвало.

Откакто мога да ги пазя по-добре (а и телефоните са вече умни и няма лимит на запаметяването), те се трупат и трупат – бивши гаджета, стари колеги от университета, от работа, дългогодишни, но неоцелели във времето приятелства. Понеже годините минават и опитът ни расте – вече има и няколко починали контакта. И ако е лесно в момент на разочарование да изтриеш стар колега или приятел, то с умрелите не е така. Сякаш се упреквам, че ако ги изтрия, ще ги забравя. В същото време е изключително тежко да скролваш указателя си и да попадаш на имената им ежедневно. Какво е твоето решение?

Д.Д.

През януари, на малко повече от 103 години, си отиде чилийският поет Никанор Пара (1914–2018). Той приемаше живота на шега, а смъртта – с негодувание, което звучеше горе-долу по следния начин:

… докато пиша думата докато
ако ще да звучи малко високопарно
аз си мисля и умирам от яд че
така минава световната слава
без гръм и трясък
без слава
без свят и дори без един
най-жалък сандвич с мортадела

На 13 май се навършиха сто години от рождението на моята учителка по италиански Валентина Топузова, дано почива в мир. Тя беше на 70, когато започнах да ходя на частни уроци при нея, аз – на 15. Дребничка, белокоса, стъписващо умна, дружелюбна, иронична и толкова различна от всички, че само у тях ми се е случвало да си помисля: в нейно присъствие човек не може да си позволи грозота или неприличие дори наум. Когато ходех при нея на ул. „Джовани Горини“, се усмихвах от момента, в който слезех от автобуса, и все едно дали преди три десетилетия, или преди едно, бях все на 15 и точно преди да завия по улицата ѝ, си връзвах косата на опашка, защото госпожа Топузова не харесваше да ходя рошава и да охкам. Всеки път, щом кажех „ох“, ме смъмряше, защото това се полагало на нейната възраст, не на моята; всеки път, щом кажех „извинете“, отговаряше, че „извинението“ е странна идея – щом вината съществува, няма как да я из-виниш, все едно я триеш с гумичка, може само да се надяваш за прошка.

Госпожа Топузова беше от друго тесто и от друг свят. Поднасяше чай в порцеланови чашки, учеше ме по учебник с оперни арии, четеше с мен картичките от своята италианска приятелка, показваше ми как защипва с щипка от простора книгите, които превежда, и как оставя речниците си далеч от бюрото, за да се раздвижва всеки път, когато ѝ се наложи да си направи проверка. Дали има нещо общо с нея това, че сега съм преводачка от италиански, която пие чай като бездънна, обожава да ходи на опера, има специално перо в бюджета за картички до приятели, а когато работи с книги, ползва щипка и слага речниците извън обхвата си? Знам ли. През май ме поканиха на една малка академична конференция в чест на госпожа Топузова и ми връчиха микрофона да се изкажа по темата, а аз тъкмо отворих уста да кажа, че не смея да твърдя, че съм я познавала, само знам, че я обичах, когато изхриптях, ревнах като магаре – и дотук с изявите ми по конференции.

На 13 май госпожа Валентина Топузова си записваше всеки, който ѝ се обади за рождения ден. Това беше важно за нея, не съм сигурна защо, но много пъти съм я виждала как вдига телефона, казва някакви засмени неща и си отбелязва съответното име на листче отстрани. На всеки 13 май, откакто я познавам, аз съм ѝ се обаждала. Включително след като си отиде – наум, с дребни честитки през целия ден и със задължителното заклинание „им вундершьонен монат май, алс але кноспен шпранген…“ То е от стихотворение на Хайне, значи нещо от сорта на „през чудесния месец май, когато всички пъпки се разпукват…“ и тя, за разлика от мен, го помнеше докрая. Ако някой пак ми даде микрофона, ще кажа много бързо, че никога не искам да остана извън нейния списък за рожден ден.

В каучсърфинг профила ми пише, че когато съм в София, живея с нашите и баба Невена. Баба почина, но в профила ми все още стои, че сме заедно, когато съм в София, и на мен сърце не ми дава да го променя. А и защо? За разлика от госпожа Топузова, баба сякаш не държеше на рождените дни, но без църковно календарче не мръдваше. Където и да ида по света, ако видя някоя църква, в която се чувствам приютена, ѝ паля свещ. За последно в Упсала – църквата там е голяма, стара и приветлива. Свиреше орган, но сладко и звънко, така че се почувствах във вътрешността на детска музикална кутия и дори написах на баба малко съобщение в една книга с бели листа, отворена за всички.

Или държа, или пускам – средното положение ми е невъзможно. Около мен и в главата ми няма спомени за неща и хора, които не се радвам да си спомням: понякога отнема време да се преподредя, но се налага. Времето е толкова късичко, Д. Правя редовни прочиствания на „адресниците“ на мобилния си телефон (и май съм от предното поколение: сдобих се с мобилка на около 30 и оттогава гледам повече да я забравям и да не я чувам, отколкото друго), електронната си поща и Facebook. Прекъсвам бързата връзка с хора, с които не разговаряме – имам нужда от приятели, не от публика. И понеже с някои от тези, които вече не са сред нас, не чувствам разговорът да е спирал, ги оставям. Мъртвите са част от живота ни и това е факт, от който няма къде да се избяга, така че е най-добре да се прегърне.

Уругвайският поет Едуардо Галеано (1940–2015) има едно чудно стихотворение по въпроса – „Семейство“:

Както се знае в Черна Африка
и индианска Америка,
семейство ти е цялото ти село,
с все живите си и с мъртвите.
И родствата ти не приключват
сред човеците.
Говори ти семейството
и с пукота на огъня,
и с ромона на ручея,
и с дишането на гората,
и с всички гласове на вятъра,
и с яростта на гръмотевицата,
и с целувките от дъжд,
и с песента на птиците, които
приветстват стъпките ти.

Преди десетина години преведох прекрасната футболна книга на Галеано. Адресът му е още сред останалите в имейла ми, както и този на аржентинския поет Хуан Хелман (1930–2014) впрочем, когото обичах, както ученичка обича филмов герой. Няма да ги махна, защото ме бодва и радва всеки път, когато пощата предложи да ги изпише в полето за адресата. Допускам, че ако не ми бяха далечно обожаеми, а близки и ежедневно необходими, чувството щеше да е друго. Допускам, че е далеч по-трудно, ако смъртта дойде неочаквано или насила. Но си мисля, че както с живите, така и с мъртвите подходът към оставането „в контакт“ е според човека и ситуацията. И че се получава най-хубаво, когато е естествено и без самобичуване. „Твоето село с все живите си и с мъртвите“ сигурно иска за теб нещо по-добро от това да си в гузни отношения с телефона или компютъра си. А за себе си – нещо по-радостно.

Наскоро гледах „Дрехи“ – нежна и смислена българска късометражка. В нея двама братя се срещат и разговарят след дълго необщуване, докато събират и изнасят дрехите на покойния си баща, за да ги дарят. Мисля, че филмът е нацелил верния тон, защото нищо в техния ритуал не прилича на „разчистване“, на изоставяне, на теглене на черта. Момчетата се справят с едно материално бреме и в същото време си връщат близостта – какъв по-голям подарък за баща им? Аз пък, докато търсех интервюто, в което режисьорът на „Дрехи“ Веселин Бойдев казва: „Моментите, в които сме заедно на този свят, са кратки и малко… Да не отлагаме!“, най-после се сетих как да почета отпътуването на Никанор Пара, чието четене и превеждане отложих до невъзможност. Още утре – сандвич с мортадела.

Заглавното изображение е част от „Подарявам ти лика си“, вълнуващ проект на Тихомир Стоянов – един от малцината в България, които работят в областта на намерената фотография, съосновател на платформата „Пук!“.

Говори с Нева е рубрика за писма от читатели. Винаги съм си мечтала да поддържам такава и да имам адрес, на който непознати да ми пишат, за да ми разкажат нещо важно за себе си, което да обсъдим – както във влака, когато разговорът тръгне. Случка, върху която да поразсъждаваме, чуденка, която да разчепкаме още малко, наблюдение, към което да добавя друго. Сигурна съм, че както аз винаги съм искала да отговарям на писма, така има хора, които винаги са искали да ги напишат. Заповядайте.
Нева Мичева

Нева Мичева

Преводачка на книги и на пиеси. Почитателка на културната журналистика и на киното. Вярва, че светът има нужда от повече танци и по-малко стръв.