Счупеното правосъдие и прекършената хуманност

„Не искаме убийците сред нас.“ „Един човешки живот не струва 5000 лв.“ Тези лозунги можеше да се видят на протеста срещу освобождаването на Пламен Владимиров под гаранция от 5000 лв. Едва 20 дни по-рано освободеният беше осъден на доживотен затвор на първа инстанция, защото заедно със сина си Орлин е планирал убийството на снаха си Евгения. После лично е превозил и изхвърлил трупа ѝ. След това и двамата в продължение на цял месец хладнокръвно са поддържали лъжата, че жената е излязла и не се е прибрала.

Основанието за освобождаването под гаранция е тежкото здравословно състояние на Пламен Владимиров. Освен сериозните си хронични заболявания той е и с оперативно отстранен анус. Българските затвори не са места, където хората със сериозни здравни проблеми могат да получават адекватна терапия. От правозащитна гледна точка, макар и съучастник в убийството на снаха си, Владимиров-старши заслужава хуманно отношение – само защото е човек. Концепцията за правата на човека обаче ерозира поради двойните стандарти в правосъдието.

Сред най-важните условия една правосъдна система да бъде справедлива е тя да действа еднакво в аналогични случаи. А българското правораздаване е твърде избирателно – както спрямо подсъдимите и осъдените със здравословни проблеми, така и по отношение на размера на гаранцията. Ето само няколко от безбройните примери, които показват как правосъдието може за едни да играе ролята на инквизиция, а към други да е толкова толерантно, че чак липсващо.

Правосъдието като инквизиция

Помните ли унизителния арест на бившата кметица на „Младост“ Десислава Иванчева и заместничката ѝ Биляна Петрова по обвинение, че са взели подкуп? Те останаха в ареста 8 месеца въпреки влошеното здравословно състояние на Петрова и на майка ѝ, за която тя полага грижи. Гаранцията за Петрова беше 8000 лв., а за Иванчева – 10 000. Двете бяха ту зад решетките, ту под домашен арест в продължение на три години, след което бяха осъдени на затвор. Междувременно Иванчева роди и беше отделена от детето си, за да изтърпи присъдата си. Тя заведе дело срещу Сливенския затвор заради липсата на животоспасяващи лекарства и стоматологична помощ, което моментално се оказа прекратено.

Певицата Лиляна Деянова (известна като ЛиЛана) пък остана в ареста четири месеца въпреки непоносимите болки в гърба си, претърпял три операции. Тя беше арестувана заедно с брат си и техен съдружник по подозрения, че са злоупотребявали с евросредства и в контекста на обвиненията срещу хазартния бос Васил Божков, на когото се смята, че е била приближена. Гаранцията на ЛиЛана беше цели 40 000 лв.

Иванчева, Петрова и Деянова никого не са убили, нито са причинили телесна повреда. Обвиненията срещу певицата досега не са доказани, а въпреки присъдата за бившата кметица и сътрудничката ѝ общественото мнение така и не се убеди във вината им.

Правосъдието като отсъствие

Само срещу подписка обаче се отърва от ареста Начо Пантелеев, и то едва 24 часа след задържането си. Той е обвинен, че е причинил смъртта на футболния треньор Ферарио Спасов с автомобила си, който е карал със 150 км/ч. Пантелеев, който е шофьор от малко повече от година, но има скъпа кола, се е хвалил в социалните мрежи как развива скорост от… 268 км/ч. В първите часове след инцидента дори не му беше отнета книжката и не му беше забранено да напуска страната.

Печално известен е случаят с Васил Михайлов, син на пернишкия прокурор Бисер Михайлов – все е освобождаван от ареста, независимо колко хора е пребил и колко е заплашил. А когато Михайлов-баща беше задържан заради сигнал за насилие над жена си, която отрече той да ѝ е посегнал, не се намери прокурор, който да оспори освобождаването му. Въпреки че според Наказателния кодекс средната телесна повреда, каквато според медицинската експертиза е нанесена на жената, трябва да се разследва дори ако жертвата не настоява за това.

Списъкът може да продължава още дълго и назад във времето. Да си припомним само т.нар. братя Маргини, които бяха обвиняеми в подготовка на три убийства. Преди да бъдат окончателно оправдани през 2012 г., различни здравословни причини ставаха основание я за отлагане на делата, я за излизането на някого от тях под гаранция.

Неусетният път към дехуманизацията

Тези двойни стандарти засилват у обществото – и особено у близките на жертвите – чувството за несправедливост на правосъдието. То от своя страна допълнително подкопава и без това крехкото доверие в съдебната система. Честите протести срещу тази или онази присъда, мярка или срещу липса на наказание допринасят за една все по-устойчива нагласа, че общественото мнение знае по-добре от съда как да отсъжда той.

Когато общественото мнение е на страната на жертвите на престъпление, справедливостта обикновено изглежда като възможно най-строгото наказание. Щом няма смъртна присъда, то нищо по-малко от доживотен затвор без право на замяна. Извършителите на престъпления се приравняват с онова, което са извършили. Личността на причинилите нечия смърт се свежда до „убийци“, все едно дали са отнели човешки живот планирано, спонтанно, или пък по непредпазливост. А редуцирането на група хора само до една тяхна (негативна или смятана за негативна) характеристика е един от признаците на дехуманизацията.

„С какво този човек може да бъде полезен на обществото? С кое? Не знам. Ако може някой от вас да ми отговори. И двамата с какво могат да бъдат полезни? С нищо.“ Думите са по адрес на Орлин и Пламен Владимирови и принадлежат на Иво Найденов, който е адвокат на семейството на убитата Евгения.

С работата си като компютърен специалист Орлин Владимиров е можело да продължи да бъде полезен на обществото, ако не беше заловен. Баща му също вероятно притежава някакви качества, с които би могъл да има принос. Но това не означава, че те не следва да понесат своята отговорност. Смисълът на присъдата не е, че те са безполезни, а че са извършили престъпление.

Престъпление и изкупление

Съдбата на баща, син и внук Владимирови е история за токсичната мъжественост. Баща, за когото е толкова в реда на нещата една жена да бъде следена и убита, ако е „излязла от правия път“, че помага на сина си и в следенето, и в убийството. Малко момче, което цял живот ще трябва да се справя с травмата, че баща му е убил майка му с помощта на дядо му.

Токсичната мъжественост е тема и на филма на Марк Фостър от 2001 г. „Балът на чудовищата“. Баща, син и внук – потомствени палачи, възпитани в презрение към жените. Внукът не преживява бащиния натиск да бъде „корав мъж“. Бащата се опитва да изкупи вината си, като прекъсва веригата на токсичната мъжественост и се влюбва във вдовица на затворник, когото е екзекутирал. Започва да се учи на емпатия. Жената разбира, че той е изпълнил смъртната присъда на мъжа ѝ, и намира сили да му прости. Справедливостта е постигната – не с наказание, а с катарзис, изкупление и тръгване по нов път.

Да си представим възможен свят, в който Орлин Владимиров действително се разкайва за стореното и решава да направи нещо полезно. Той започва да записва в затвора лекции за вредата от токсичната мъжественост, предназначени за ученици и младежи с проблемно поведение, като се позовава на собствения си опит. След време получава възможност и лично да се среща с младите хора, за да ги убеждава да не станат като него.

Да си представим и че Начо Пантелеев или някой като него постъпва по аналогичен начин – убеждава младите шофьори да карат внимателно и да не се държат като бабаити, разказвайки им за последствията от своята фатална грешка.

Всъщност има такива случаи, макар и не в България. Германецът Хенри Оливер Якобс например е лежал 19 години в затвора за убийство, но днес се е посветил на превенцията на насилието и престъпността. И споделя собствения си опит в интервюта.

Трудно представимото възстановително правосъдие

Идеята за възстановителното правосъдие отива дори още по-напред. То се основава на схващането, че традиционното правосъдие не прави обществата по-добри, нито лежането в затвора намалява престъпността. Ала ако извършителите на престъпления и техните жертви (или близките на жертвите) успеят да се видят едни други като човешки същества и пострадалите дадат шанс на извършителя, той би могъл да направи нещо полезно за тях, вместо да стои зад решетките.

Така пострадалите ще са получили някаква смислена компенсация, а не само удовлетворение от факта на наказанието. Извършителят ще е получил втори шанс, а обществото ще е станало една идея по-хуманно.

В България е трудно да си представим това като разпространена практика именно поради дехуманизиращото отношение към престъпниците. Действително, за някои от тях е трудно да предположим, че преживяват катарзис. Например Орлин Владимиров и баща му с цялото им хладнокръвие, с което лъжеха и променяха версии – не изглежда много реалистично те от днес за утре да съжалят и да станат нови хора. И все пак не можем да знаем със сигурност какви предстои да бъдат.

Възстановителното правосъдие може да бъде възприето от едно общество, ако то е способно да направи базисното допускане, че човекът е повече от това, което е извършил или което му е причинено. Ето защо най-голямата пречка пред наличието на реално възстановително правосъдие е дехуманизиращото отношение. А в България хуманността като че ли става все по-дефицитна.