В I Don’t Like Mondays Боб Гелдоф от The Boomtown Rats пее:

The silicon chip inside her head
Gets switched to overload
And nobody's gonna go to school today
She's gonna make them stay at home

Според мълвата Гелдоф се вдъхновява за написването на това парче от масовата стрелба в едно училище в Сан Диего. Тогава 16-годишната Бренда Спенсър убива с пушката на баща си директора и един пазач в училището, ранява 8 деца и един полицай. Когато я попитали защо го е направила, Бренда вдигнала кротко рамене и казала: „Не обичам понеделниците.“ 29 януари 1979 г., когато става стрелбата, е понеделник.

3 май 2023 г., когато един седмокласник уби 8 ученици и един охранител в Белград, не беше понеделник. Беше сряда. Денят е различен, годината е друга, но резултатът е един и същ – чипът в главата на 13-годишното момче се е претоварил и системата е дала накъсо. Твърди се, че това е вследствие на системен тормоз и подигравки в училище. Ден по-късно, пак в Сърбия, още 8 души загиват, а 13 са ранени от изстрелите на 21-годишен мъж. До редакционното приключване на този текст не е ясно какви са причините за масовата стрелба. Знае се само, че бащата на мъжа е военен и в дома му е открит цял оръжеен арсенал. Президентът Вучич призова за тотално разоръжаване на страната и сериозно затягане на правилата за притежание на оръжие.

Не мога да се отърся от предчувствието, че това полека-лека лази насам. Усеща се с косъмчетата на тила. Невидима опасност, която ще се материализира внезапно и от пострадали при битов инцидент (да се чете „застреляни от съседа си“) ще прерасне в масова стрелба в училище. Пак ще се чудим откъде ни е дошло и защо на нас. Нищо че неправителствените организации алармират, че всяко второ дете в България е преживяло някаква форма на насилие до навършването на 18 години, а всяко трето е тормозено в училище (по информация на УНИЦЕФ). И сякаш като доказателство за това идва поредната новина за тийнейджъри, пребили друг тийнейджър в Западния парк в София, защото говорел „с глас на обратен“.

На този фон политиците направо живот си живеят. Докато се разберат ще има ли правителство, или няма да има, с чий мандат ще е и кои ще са лицата в този кабинет, ние бавно и методично ще се избием, за да не им създаваме проблеми. И без това повечето политици дават всичко от себе си да се мразим един друг възможно най-непреодолимо, за да държат здрави електоралните си ядра.

(Между другото, имам чувството, че никъде другаде в Европа не е толкова важно точно КОЙ ще е министър на еди-си-какво-си. Това е просто пост в услуга на народа. Да не забравяме – ако изобщо сме го знаели, разбира се, – че „министър“ идва от латински, където означава няколко неща, предимно въртящи се около „слуга“.) Емилия Милчева проследява сагата с преговорите за кабинет в статията си „Бездната се взира в политиците. ГЕРБ & Ко.“.

Забавленията в парламента пък проследява Светла Енчева в текста си „Манол Пейков и карнавалното въображение“, в който представя вълната от мемета, шеги и колажи, отключена след няколко разменени реплики между Манол Пейков (ПП–ДБ) и Костадин Костадинов („Възраждане“) от трибуната на Народното събрание. Не че не сме виждали Facebook да избухва и друг път в осмиване на политици (спомнете си „кампанията“ с Каракачанов и торбичките Billa), но за първи път видяхме Костадинов да излиза извън кожата си. С други думи, една „къса“ реплика (’щото сърце не ми дава да кажа „кратка“) го изкара извън равновесие. Къс му е фитилът явно…

По отношение на фитилите и конфликтите положението в Африка, и по-специално в Судан, изобщо не е подходящо за шеги. Страната е на ръба на гражданска война, няма електричество и вода, няма хранителни продукти и медицински материали. Има едни поне 800 000 души, които по всяка вероятност скоро ще се опитат да избягат оттам. Как се стигна дотук, обяснява Александър Нуцов в статията си „Статукво на ръба“.

Тази седмица в „Тоест“ продължаваме да гледаме извън България, но с интервюто на Мирослав Зафиров се пренасяме в съседна Турция, за да разберем задава ли се краят на епохата „Ердоган“ и какви са различните варианти за управление на страната след предстоящите избори. За всичко това Мирослав разговаря с Емре Чалъшкан, специалист по международни отношения, журналист и анализатор. Изключително съдържателно интервю, от което става ясно и какви са перспективите за България при евентуален нов курс на Турция.

При публикуването на този текст стана ясно и друго: че дори фамилията ти да е Телбис и никога никой да не я улучва от първия път („Делвис“, „Пелвис“, „Мелвис“, „Елвис“?!), не си застрахован от това ти да сгрешиш нечия друга фамилия така, както постоянно бъркат твоята. При пускането на текста фамилията на Емре беше написана „Калискан“ вместо „Чалъшкан“, което е изцяло редакторска грешка и много се извиняваме за нея (специално аз). Но както каза главната редакторка на „Тоест“ Ан Фам, сигурно човекът е свикнал и не иска да затормозява останалите с редакции по собственото си име. Тя знае от личен опит.

Личният опит е особено важен за споделяне, когато сме правили нещо, но и когато не сме го направили. Ето, например много от нас като български читатели могат да се „похвалят“ с това, че не са чели достатъчно скандинавска литература, която да не е в така нашумелия жанр nordic noir. Стела Джелепова е тук, за да ни каже какво пропускаме, и горещо да препоръча три творби от Норвегия, които би било страхотно да видим преведени на български.

А иначе днес е 6 май – Денят на храбростта. Ако сте в София, минете да видите гениалния графит на Bozko на ул. „Триадица“ 6. Той изобразява свети Георги, гледащ към змея. Героят е възрастен, стар и прегърбен. Злото е могъщо, красиво и пълно със сили. Битката между доброто и злото се води всеки ден. Затова свети Георги е старец, както казва самият Bozko. Героят няма нужда да е красив, няма нужда от кон, няма нужда от копие, щит, меч. Героят има нужда да е смел. Но не смел в смисъла на „ще хвана пушката на татко и ще застрелям целия клас“, а тъкмо в обратния – „няма да я хвана тази пушка и няма да ви мразя, и няма да ме е страх“.

Само смелостта краси човека. За съжаление, повечето хора са грозни.