По всяка вероятност вървим към нови парламентарни избори наесен, както коментира в текста си за „Тоест“ и Емилия Милчева. В тази връзка 50-тото Народно събрание съвсем спокойно можеше да е имейл. Да разпратят до всички заинтересовани (и бездруго не са много предвид избирателната активност) и да се приключва.
Може и да е рийл. Или стори. Най-добре рийл на стори и да изчезне за 24 часа.
Освен ако, разбира се, не говорим за сериала „Величие“. Там по-интересно не може да стане. Жалко, че първи сезон приключва, но съспенсът остава.
Предлагам синопсис на първи епизод от сезон 2:
Ивелин Михайлов е в тронната зала на „Исторически парк“, който се е превърнал в цитаделата на Обединено кралство Ветрино. След обявяването на автономността първоначалният замисъл за република е набързо изместен от далеч по-внушителната концепция за кралство, като за целта са присъединени Албена, Златни пясъци и Св. св. Константин и Елена, защото е изключително важно да имаме излаз на море (когато нямаме три морета, и три излаза на едно и също море вършат работа).
Зрителят усеща мотивацията, която ще движи героя през целия сезон – вътрешният импулс идва от самотата, родена от предателството. Доскорошният верен съратник на Ивелин Михайлов – Николай Марков, известен като Полковника, вече е предател. Стореното в студиото на bTV в миналия сезон е непростимо.
И тъкмо когато Ивелин посяга унило към насъщните фъстъци, през вратата на тронната зала влетява вестител, облечен с ризница и препасал меч (ние ларпаджии ли сме, или какво!). Задъханият придворен успява да каже ТОЙ Е ТУК и се строполява в несвяст в нозете на владетеля.
Ивелин хвърля поглед през тройния стъклопакет и вижда пред портите на кралството си Делян Пеевски начело на добре въоръжена преторианска гвардия. С трепереща десница отваря прозореца, за да чуе призива на Повелителя на седемте парламента.
„Ивелине, слез да поговорим, нищо няма да ти направя!“
Тук епизодът свършва и започва тийзър за следващия със заявка за много динамика, трилър, екшън сцени, неочаквани обрати, но и забавни моменти с някой и друг романтичен елемент.
Във връзка с горното, но и някак напълно сериозно призовавам последните четири години от обществения живот в страната да НЕ се преподават по история, когато някога в неопределеното бъдеще се стигне до евентуалното им изучаване.
Защото ще е сеч.
Никой няма да може да се оправи с броя на изборите, парламентите и министър-председателите. Нека да ги наречем „Тъмни векове“ и да си стиснем ръцете за по-светло бъдеще.
Него го чакаме на крилете на изкуствения интелект, защото вярата в естествения все повече ни куца. За технологиите от семейството на изкуствения интелект и за „приятелското“ рамо, което могат да предложат на съвременния човек, разказва Веселин Райчев, един от създателите на BgGPT, в разговор с Йовко Ламбрев.
С вярата е обвързан по някакъв начин и тазседмичният текст на Светла Енчева. „Трябва ли неправославните да се интересуват от БПЦ?“, пита тя и даже дава отговори.
С такива аз напоследък тотално не разполагам почти по никакви теми и особено по въпроси като „За какво мисли човек?“. Какво щастие, че тази седмица в рубриката „На второ четене“ Стефан Иванов ни предлага сборника с разкази от украинския писател Васил Габор – „За какво мисли човек“!
Ако приема по-сериозно задачата да дам отговор на горния въпрос, то той е, че в момента мисля как да не забравя да отбележа текстовете от трите специални поредици, които имаме възможността да публикуваме в „Тоест“. И затова директно ги спускам за ваше сведение.
Едната е от Еми Барух, която наскоро се върна от Израел и в рамките на три материала (интервю с Етгар Керет и два репортажа от протестите срещу Нетаняху в Тел Авив и от опустошените кибуци на 7 октомври 2023 г.) споделя реални впечатления от случващото се в страната в момента. Тази седмица излезе вторият ѝ текст – „Раната Израел“.
Другата поредица е от Николета Атанасова, която в пет поредни статии ще ни запознае със съдбите на руски граждани, потърсили в България убежище и спасение от режима на Владимир Путин. Първата история е на Александър Стоцки.
А третата поредица вече тече с пълна сила и носи хлад от Севера с текстове от Светла Стоянова. Тази седмица рубриката ѝ продължава с увлекателен разказ и дневникови бележки за Фарьорските острови.
А аз не мисля да продължавам повече с този бюлетин, затова приключвам с любезното напомняне, че „Тоест“ все още съществува благодарение само и единствено на дарения от своите верни читатели поради липса на посолства, които искат да ни „осиновят“. Може би да се надяваме на нещо от Обединено кралство Ветрино, в случай че синопсисът от по-горе се е харесал, но дотогава разчитаме само на вас и ви благодарим сърдечно за подкрепата.