Голямата новина от тази седмица можеха да бъдат мирните преговори за Украйна. Ако тревогите около тях не бяха много повече от надеждите, ако не изглеждаше, че американската дипломация предварително е свалила гарда, ако ЕС не беше оставен да гледа развитието на събитията отстрани (заедно с Украйна) и ако преговарящите не си представяха развръзката като нищо повече от сделка. Прощавайте! Сделка е твърде засукана дума. Пазарлък е далеч по-подходяща.
Защо мирът в Украйна е трудно постижим, е тема и на анализа на Александър Малинов за „Тоест“ тази седмица. Перфектната буря от вабанк стратегията на Русия, мъглата в американската политика и все така колебливата Европа не предвещават лесни и ясни отговори за бъдещето.
И ако е вярно, че историята се повтаря първо като трагедия, а после като фарс, никак не съм убеден, че фарсът, в който живеем, няма да доведе и до по-голяма трагедия. Намеци за това и около нас, на родна земя, не липсват. Но пък ако миналата седмица сте пропуснали нашия намек да сравните мотивите на ДПС – Ново начало за разследване на „Отворено общество“ с Гьобелсовата пропаганда срещу евреите между двете световни войни, сега ви препоръчвам да гледате целия филм „Дом, ужас, Холокост, надежда“, който авторите му са пуснали в YouTube. Засега не е ясно дали ще има някаква друга възможност да го видите.
По тази тема нека подскажа още нещичко. Графичната новела „Маус. Разказът на един оцелял“ на Арт Спигелман излезе в превод на български език. Повод да се върнем в наше време и на родна земя...
Заглавието на политическия коментар на Емилия Милчева тази седмица е „Кога ще избухне Румен Радев“. Разбира се, метафорично казано. Иначе, Емилия обобщава сигналите, които Радев дава по темата дали възнамерява да се премести от Президентството в някоя от другите съседни сгради. Според нея сигналите са прозрачно ясни. Пространство за интерпретация остава само около някои нюанси.
И ако всичко дотук ви идва твърде песимистично, значи точно сега е моментът за краткия видеокоментар на Елена Телбис с високооктанов дестилат на темите от седмицата.
Чакайте, чакайте... изобщо не съм обещавал да стане по-весело...
Темата за организирания бойкот на супермаркетите така или иначе вече получи незаслужен дял медийно внимание, затова съзнателно я пропускаме. Още повече че извън плиткия популизъм, подобни акции провокират най-често грешни решения.
Ако останем на темата за храните и цените, в края на миналата година ЕС подписа споразумение със страните от Меркосур (най-голямото междудържавно обединение в Южна Америка) във връзка с търговията със земеделски стоки. Преговорите за това споразумение вече са отнели около 25 години. Анахит Хачикян разказва за най-съществените детайли от него и обяснява с какво то тревожи европейските земеделци.
Вихрен Георгиев е двигателят на проекта People of Sofia, превърнал се в местен културен феномен. От любовта към уличната фотография, през разговорите с хората и споделянето на истории, проектът всъщност може да бъде погледнат и като нишова медия, обърната към човека и човешкото. Ина Иванова разговаря с Вихрен Георгиев за градската фотография, за визуалната култура и за каузите, които могат да бъдат разказани (и подкрепени) чрез фотожурналистика.
От фотографията не е трудно да насочим обектива и към киното. С първата част на критичния си анализ Борислав Михайловски, освен че прави своя дебют в „Тоест“, разказва за проблемите при държавното финансиране на българските кинопродукции. Текстът е доста прям и назовава ключови болежки с къси и недвусмислени изречения. Може да ги прочетете под заглавието „Има ли филм през 2024 г. в българското кино?“.
И накрая – на кого, ако не на Атанас Шиников, да се довери човек за малко по-ведро четиво. Неговата авторска поредица „Ориент кафе“ продължава с „Истории на върха на налъма“. Няма да се изненадам, ако някои от най-младите ни читатели не знаят какво представляват налъмите, или не са имали шанс да видят такива „обувки“ на живо. За добро или лошо. Но за сметка на това едва ли може да попаднете на по-любопитен разказ за историята им. Не подминавайте този текст.
И преди да ви оставя да четете, гледате и слушате препратките към всичко, което споделих с вас тази седмица, е редно да призная, че напълно съзнателно този редакционен обзор на моменти звучи тревожно и дори черногледо. Така е, защото предстоят поне няколко години, които вероятно ще определят съдбата на света за десетилетия напред. Съдбата на децата, които са днес около нас. На вашите деца.
През идните месеци и години ще трябва да опазим този свят, с който разполагаме. Дори да не успеем да намерим решения за много от несъвършенствата му. Налага се да го спасим поне от автократите, от безумците, от алчността. И имаме само две оръжия срещу това – човечността, която единствено може да събере разпокъсаните ни убежища на илюзии, на които позволихме да раздробят обществата ни; и свободата на мисълта и словото, за да можем да се убедим взаимно, че заедно означаваме повече от алгебричния сбор на нашите егота.
В работещите демокрации медиите са в ролята на пазители и трибуна на свободата на мисълта и смисъла. И трябва да ги съхраним, защото без свободни медии ще сме загубили всички битки. Не се залъгвайте, че не всички сме на мушката.
Останете будни!