Може да е над 30 градуса и всичко живо да пръхти и да се жалва каква ужасна жега е, но усещането за някои е като да идва зимата. Знаете я онази прословута зима от „Игра на тронове“, която осем сезона пъплеше бавно и полека, за да превземе накрая всичко с вечния си мрак.
Христо Иванов, който тази седмица подаде оставка като председател на „Да, България“ и се оттегли и от депутатското си място, някак потвърди горното усещане, като каза в пространно интервю, че „идват тежки времена“.
Точно 11 години след #ДАНСwithme ДПС е втора политическа сила, а Делян Пеевски като съпредседател на Движението съвсем резонно иска да участва в изпълнителната власт. И смее ли някой да му откаже? Особено когато всичко се гради на тънката евроатлантическа нишка. В статията на Емилия Милчева тази седмица става дума точно за това.
Междувременно, изглежда, масово вече спря да ни е страх и срам. По-скоро ни е все тая. И някои твърде напрегнати господа, подушили този обществен непукизъм, решиха например, че могат да привикват през жалби в ДАНС членове на Обществения съвет за изграждане на детска болница. Обаждания от Държавната агенция са получили хора като журналистката Надежда Цекулова и адвокатката по медицинско право Мария Шаркова.
Става въпрос за казуса с изграждането на частна детска болница от „Търговска лига“. От дружеството бяха получили разрешение за построяването ѝ, но след масиран обществен натиск и изразени негативни мнения, включително от не кого да е, ами от самия Делян Пеевски, служебният кабинет спря процедурата.
От „Търговска лига“, разбираемо, много се напрегнаха и решиха, че ще сезират ДАНС (по каква линия драмата им е въпрос, свързан с националната сигурност, не е ясно). Междувременно те излязоха и с призив (който звучи по-скоро като тръшкане на двегодишно) към министъра на здравеопазването да разпусне незабавно Обществения съвет за изграждане на детска болница, защото Кънчо Стойчев бил казал, че е лъжа аргументът, че има обществен натиск против частна детска болница.
И ако ви е трудно да проследите тази сага, то е, защото е абсурдна. Но пък е много показателна за степените на нахалство, които могат да бъдат достигнати в тази страна. Опирането в дъното е лесно, защото все по-често живеем в подменени реалности, грижливо тапицирани с фалшиви аргументи, заради които обаче ние правим съвсем реални избори. За това е първият текст в „Тоест“ на социолога Валентин Вълканов. Във „Фалшът като публична психотерапия“ авторът минава през термина постистина, за да проследи защо в търсене на истината все по-често се обръщаме към усещанията си, а не към фактите.
Понякога обаче фактите направо не са за вярване. Като факта от последната седмица, че избирателната активност е най-ниската от началото на Прехода. В този ред на мисли е съвсем резонно да си зададем въпроса каква реално е представителността на този избор. Това се пита Светла Енчева в статията си „Как (не) се печелят демократични избиратели“, като обръща внимание и на причините за ниската активност, сред които безспорно е неадекватната предизборна кампания.
За да охладим малко следизборните страсти, тази седмица имаме включване и от любимия ни Север. Светла Стоянова продължава поредицата си за Гренландия с разказ за полярните изследователи и по-конкретно за Фритьоф Нансен. Освен че е един от най-значимите полярници в историята, той е и борбен общественик, променил живота на хиляди българи след Първата световна война.
Още едно продължение – Атанас Шиников изгрява с втора част на прелюбопитния си текст „Сънуват ли джихадистите девици?“, в който от сънищата на средновековните мислители се прехвърля към сънищата на съвременните терористи и там нещата се усложняват неимоверно.
Сложно е и в българската образователна система, и то за всички замесени – деца, родители, учители. „Колко е трудно да се излезе от коловозите на образователната неадекватност?“, пита Донка Дойчева-Попова. „Явно много“, ми идва да отговоря чистосърдечно.
Завършвам бюлетина с книжната ни рубрика „На второ четене“ и текста на Антония Апостолова за книгата „Изобретяване на самотата“ на Пол Остър. Прочитът ѝ броени месеци след смъртта му отеква по особен начин. Какво е да си син, какво е да си баща, стига ли паметта, за да съхрани живота, или бъдещето винаги я опровергава?
Ще опровергае ли бъдещето вледеняващите съзнанието прогнози, които се въртят в главите на мнозина, никой не знае. Засега се наблюдава само леко захлаждане вследствие на промъкващата се обществена тревожност, че нещо не е както трябва.
Ако вярвате обаче, че в „Тоест“ вършим нещата както трябва, подкрепете ни! Медията се издържа единствено от своите верни читатели.