Какво щастие, че част от нещата, които ми направиха силно впечатление тази седмица и които са извън общонационалната говорилня кой с кого и дали ще съставя правителство, стигнаха до мен чрез „Тоест“. Човек би казал, че я следя внимателно тази медия…
Едното е препоръката на Антония Апостолова да прочетем романа на Иля Леонард Пфайфер „Гранд хотел Европа“, в който главен герой е Старият континент. Освен че текстът на Антония е изключително увлекателен и даже малко ме хваща яд, че никога няма да мога така вдъхновено и мотивирано да разкажа за каквото и да е произведение, вниманието ми грабна и сюжетът на романа като книга от и за Европа. Докато дочитах ревюто на Антония, вече приключвах и онлайн поръчката на книгата. Де да можех така хармонично и синхронично да действам и по други въпроси, но нейсе…
Другият материал, който спокойно мога да дръпна за ръка пред останалите в не особено консистентната ми редица на „Какво прочетох тази седмица“, е разговорът между Миглена Николчина и Северина Станкева за посткомунистическото във видеоигрите. Този (остро)умен диалог между две жени, обичащи видеоигрите по онзи начин, по който може да се обича само изкуство, е тотална наслада. Нещо като Жан Клод Кариер и Умберто Еко в „Това не е краят на книгите“, само че не за книги, а за видеоигри. Разговорите между Миглена и Северина ще продължат в рамките на новата рубрика за видеоигри „Игромислие“.
За мен изключително интересен и важен през тази седмица е и материалът на Надежда Цекулова „Приобщаване чрез доверие. Опитът на център „Анна Фройд“ за подкрепа на младежи“. В него тя разказва за срещата с психолога Питър Фугъл, организирана в рамките на експертна дискусия за работа с деца и семейства в риск. Както Надежда отбелязва, Фугъл застава пред колегите си от България не за лекция, а за задълбочен човешки разговор как група специалисти в Англия се опитват да върнат фокуса на комплексните здравно-социални услуги върху нуждите на детето и семейството. И всичко, което този човек разказва, е изключително ценно. Ще се убедите сами.
С фокус върху важен обществен проблем е и текстът на Светла Енчева, в който се разглежда хрониката на една предизвестена вандалщина – пред Народния театър. Как толерирането на хомофобията направи възможни сцените от миналата седмица и какво следва, може да прочетете в анализа на Светла. Процесите, които тя коментира, са грижливо отглеждани години наред от (част от) политическите ни партии и някак не са изненада, макар да имаше много изненадани покрай случката с Народния театър.
Едва ли обаче ще има изненадани, ако скоро тръгнем към нови избори. Според Емилия Милчева това е напълно възможно. Само дето не е ясно как гражданите биха могли да се ориентират в лабиринтите на политическото празнословие и схемаджийство, което ни облива на талази, за да направят съзнателния избор да отидат и да гласуват. Отново. Какво става с партиите в тази ситуация и къде е президентът в цялата картинка – вижте в текста на Емилия „Осмите избори – повече отрова или повече демокрация“.
Като споменах „съзнателния избор“, се сетих, че тази седмица беше съобщен резултатът от един очевидно особено съзнателен избор, който беше проведен напълно осъзнато даже два пъти в последните месеци. Става дума за Националната награда за български роман на годината „13 века България“. Първия път се оказа, че не трябва да го броим, понеже имало конфликт на интереси. Тогава Елена Алексиева върна наградата, която според първоначалната преценка на журито беше заслужила за романа си „Вулкан“. Съдийството не било особено честно. И затова беше преценено, че този литературен мач ще се преиграва. Вярно, че част от играчите отказаха да играят пак, но пък други останаха на терена и се оказа, че и в литературата, като във футбола, може да има играещи треньори, които даже да спечелят трофей. Личен, не за отбора, който водят. Свиреното – свирено.
За съжаление, няма нищо свирено във войната, която се води на един хвърлей от нас. За опасното разширяване на военните действия между Русия и Украйна става въпрос в материала на Александър Малинов. В него той анализира пет ключови въпроса, свързани с ускоряването на военното сътрудничество между Пхенян и Москва и изпращането на севернокорейски войници на фронта. Учудващо, тук нито Путин, нито Ким Чен Ун имат зор да се правят на играещи треньори. Гледай какво нещо…
За финал ще насоча погледите ви към Далечния изток, но на югозапад от Владивосток и Пхенян, за да се разходим заедно с Емине Садкъ в не толкова туристически познатите зони на Тайланд. В третата част от поредицата си Емине ни разхожда из Ко Ланта, където ни запознава с морските номади и малайзийските мюсюлмани. Накрая даже ни препоръчва да пием куба либре в кокосов орех.
Това някак и аз мога да ви го препоръчам. Ето, даже го правя – препоръчвам ви го.
Приятен „Тоест“!