Изминаващата „Светла“ седмица беше една от най-силните за българската литература през новото хилядолетие. Романът на Георги Господинов „Времеубежище“ в английския си превод – дело на Анджела Родел – премина от дългия в краткия списък на една от най-престижните световни литературни награди – The International Booker Prize, известна у нас като Международен „Букър“. Отличието се връчва всяка година за книга с художествена проза, написана на език, различен от английски, но преведена и издадена във Великобритания или Ирландия. (Отговор в цифри на въпроса защо номинацията за тази награда означава толкова много не само за писателите, но и в цялост за литературата, превода, книгоиздаването и читателството, ни дава краткият, но ясен Facebook пост на Гергана Димитрова.)

Разбира се, новината за номинацията не беше посрещната еднозначно у нас. По социалните тръби на общия ни неремонтиран дом моментално се разнесе дежурното недоволно хъхрене на задръстен водопровод, неизменно съпътстващо почти всеки успех на българин на чужда територия. Това отдавна не ни учудва – нито нас, нито вероятно самия Георги Господинов, свикнал, надяваме се, с нашенските емоционални меандри, в които щедро се разливат „радостта“ и „подкрепата“ на ближния.

Във всеки случай ние, както и, за щастие, повечето четящи в България му стискаме палци и му пожелаваме успех на 23 май, когато наградата ще бъде връчена на церемония в Лондон.

И след този неочакван свеж полъх се връщаме обратно в сумрачните зони на последните седмици, първо изборната и следизборната, после Страстната, а сега и „Светлата“, и се питаме има ли шанс мътните „водопроводни“ енергии, които тровят обществения ни разговор, все пак някога да се трансформират в смислен и правилно насочен гняв. Който да породи масово действие. Което да доведе до видим резултат. Например до значително повишаване на избирателната активност! А това автоматично би отнело от силата на всички успешни и неуспешни опити вотът да се контролира, маскира, фалшифицира, огъва, изкривява и пр. Разказ от първо лице за перипетиите на вота четете в „По изборите в Ихтиман“ от Александър Нуцов. Намигването към Алеко Константинов не е случайно, а политическият контекст изглежда не по-малко зловещ от описания в литературната ни класика.

Защо вотът на българите в чужбина е такъв, какъвто е, защо „Възраждане“ продължава да получава значителна подкрепа зад граница – тези и други угрижващи въпроси занимават Яна Хашъмова в „Патриотична или националистична е българската диаспора“. Едно от тревожните наблюдения е свързано с обучението, лансирано в българските неделни училища, където – според изследването на Хашъмова – патриотизмът традиционно е отстъпил място на тежки националистически клишета.

„Светлата“ седмица в „Тоест“ продължава да гази из разкаляния терен на парламентарните избори и на преките им последствия, а именно откриването на 49-тото Народно събрание. Статията на Светла Енчева „Страстите Христови на българската политика“ особено живописно разказва за лицемерната боголюбива реторика на президента, новоизбраните депутати, прокурора Гешев и прочее силни на деня в нашата иначе светска държава. Отделни епизоди от парламентарното православно театро, описано от Енчева, направо плачат да заживеят нов живот на tableaux vivants, като например великденският трапезен портрет на Корнелия Нинова с яйца, козунаци и живо зайче в шепа.

„Правителство. Хубаво е, но не е готово“ според Емилия Милчева, която анализира неловкото политическо танго между двете най-големи сили в парламента – ГЕРБ–СДС и ПП–ДБ. Ако преговорите за коалиционно правителство проработят в името на временна политическа стабилност, няколко важни и неотложни закона и печелене на дивиденти в навечерието на местните избори, чакат ни месеци на компромиси, но и на непрестанни настъпвания и подритвания в двойката (пардон, четворката) на танцуващите. А Борисов уж се оттегля със съзнанието, че „историческото му време е свършило“. Какво стои зад тази великденска саможертвена поза и кога (и дали) агнето ще захвърли маскарадния си костюм, предстои да видим.

И за да не ви отровим с политика, ето новата порция научни новини, поднесена ни от Михаил Ангелов, която ще ви изненада с някои от методиките на т.нар. прецизно земеделие. Една от тях буквално чува нуждите на растенията и регистрира нивата им на стрес много преди причинените щети да станат видими. (Мисля си колко хубаво би било подобни прецизни методики да се разработят и прилагат и в други сфери, например в образованието, където нивата на стрес на деца, родители и учители са отвъд измеримото, а нанесените щети изглеждат необратими.) Освен с тайния живот на растенията, научните новини тази седмица се занимават с човешки ембриони и (бактерио)фаги. Апропо последните може да се окажат ключови в бъдещи форми на лечение, заобикалящи антибиотиците.

Тази седмица Екатерина Петрова ни праща на езиково пътешествие из Магреба – „от дума на дума“ и от баир на баир из заснежения Атлас и преплетените лингвистични и митологически пътеки, водещи към името му. Твърдението в заглавието на есето – „Светът е голям и Атлас дебне отвсякъде“, – сами ще се убедите, не е ефектна метафора, а самата истина.

В рубриката „На второ четене“ Стефан Иванов насочва вниманието ни към книгата (новела и шест разказа) на полския писател Рафал Вояшински „Оланда“ (прев. Лъчезар Селяшки). Четох рецензията навръх Великден и това вероятно усили въздействието ѝ, както и убедеността ми да си набавя това четиво в най-скоро време. За да убедя и вас, ще завърша обзора на „Светлата“ седмица именно с финала на текста – всъщност цитат от „Оланда“. Но и въпрос, който комай по-често си струва да си задаваме:

Трябва да помним, моя златничка кокошчице, че Исус не е вдигнал къща, не е ходел в шест часа сутринта на работа, не е спестявал, не е заемал висока длъжност, не е имал обществено положение. Кой би желал такъв зет? Тогава какво правим ние? На кого подражаваме?

Та да повторим: какво правим ние? На кого подражаваме?