„Понеделник беше, ситен дъжд валеше. Вторник си замина влажен през комина“. Ето така, като в детско стихотворение, започна седмицата след Сирни заговезни: с неделната изцепка на ГЕРБ, която на моменти изглеждаше като кьорфишек, но постепенно набра скорост и доведе до голямо бум. При което отдавна разхлопаната сглобка се разпадна на ръждясали винтчета и гайки със слаби шансове за повторно сглобяване.

На фона на това бум-тряс падна голямо замазване с добре познатата ни гербаджийска маламашка. То не бяха ритуални разходки с папки до Президентството, напред-назад, иди ми – дойди ми и дай си ми куклите, мои са си! То не бяха сръдни и обиди, ти мен уважаваш ли ме, тук ме почеши, там ме погъделичкай, а сега да се извиниш, ама много трябва да се извиниш, пу – ти гониш и пр. Политически цирк, който всички сме арестувани да гледаме от първия ред вече шести ден... А междувременно ротацията става все по-голям мираж. С всички производни от него миражи.

В такива моменти не ни остава друго, освен да си кажем като Волтеровия Кандид: „... но трябва да работим градината си“. Това и продължаваме да правим в новия ни брой... Макар да сме напълно убедени, че не живеем – пак по Волтер – в „най-добрия от възможните светове“.

На тази простряна пред очите ни и все още неизсъхнала от дъжда и преговорните плюнки политическа седмица е посветен анализът на Емилия Милчева „Ще се сглобяват ли? Кой е на ход?“. Текст, в който се проследява алогическата нишка, свързваща действията на преговарящите политически „мъже“ и особения статут на жените папкоприносителки.

Светла Енчева продължава „мигрантската тема“ от предишния брой със статията си „Как думата „мигрант“ стана дехуманизираща“. Този път Светла ни представя не конкретен казус, а по-скоро разисква юридическите параметри на понятия като „мигрант“, „бежанец“, „търсещ убежище“ и прочее, включително социалния и политическия пълнеж, с който раздуваме и деформираме значенията им в България. Истински образователен текст – струва си да го прочетем внимателно, преди да формулираме позицията си по горещата в последните седмици тема.

Оставаме с проблемите на образованието в поредното интервю на Надежда Цекулова „От промяна в училищната среда към промяна в обществената“. Този път се срещаме с Мария Стайнова и Виолетка Славова от архитектурно студио „Лусио“, които се занимават с проектиране на съвременни образователни пространства в контекста на училищните сгради. Ключов процес в реформирането на цялата система, невъзможен без активното участие на ученици и учители.

След прочитането на поредната доза „научни новини“ от Михаил Ангелов, както обикновено, се чувстваме малко по-умни и обнадеждени за бъдещето. Този път това се дължи на данните от „Вояджър 1“, според които има шанс комуникацията с апарата да бъде подновена; на възможността да се произвежда човешки инсулин от крави; на иновациите в сферата на соларните панели и прочее градивни вести от светлата страна на човешката деятелност.

Още едно продължение тази седмица – „Малайзия по стените“ от Петя Кокудева. Пътешествието продължава сред градски рисунки по стените, из пъстри будистки храмове, нощни пазари, разкошни дърворезби и местни обичаи и легенди. Поражда спонтанни желания за незабавно отпътуване натам!

„Госпожо, Вие май сте били затруднена от учтивата форма“ е новата статия на Павлина Върбанова, сервирана в рубриката ѝ „Порция език“. Главната буква и съгласуването понякога се оказват препъникамък дори и за най-грамотните, особено в случаите, когато решенията на кодификатора са несистемни и лишени от логика.

„Ще полети ли България в Космоса?“ пита Александър Нуцов, докато „всичката Мара втасала“ в страната. Във въпроса му обаче има резон предвид  факта, че в световен мащаб високотехнологичната космическа индустрия формира все по-голям дял от бизнеса. Една от първите стъпки в тази посока е създаването на космическа агенция в България – има шанс това да се случи до края на годината. Планира се и магистърска програма в областта на космическите изследвания в поне три университета у нас.

В крайна сметка се оказва, че изучаването на Космоса често разрешава напълно земни проблеми, свързани със същата онази градина, която Кандид ни призовава да обработваме. А и кой знае, един ден градината може да се окаже част от съвсем друг пейзаж – марсиански или лунен?

Приятно четене!

P.S. В края на тази седмица дойде пролетта и си отиде големият писател Алек Попов. Ще го помним. Ще го помни езикът ни. Светъл път и памет!