Почти седмица след обявяването на смъртта на Алексей Навални тялото му се намираше в неизвестност, или по-точно в известност само за определени лица в Русия, „администриращи“ тази смърт и последиците от нея. Макар че преди два дни майката на Навални най-сетне е била допусната да види тялото, то все още не е „освободено“, а властите посредством заплахи настояват на тайно погребение.

Това, разбира се, е непростимо според всички писани и неписани закони, конвенции, практики... Или може би Путин, изживявайки се като Зевс, очаква да бъде изрично помолен да разпореди връщането на вражеските тленни останки. Точно както в „Илиада“ – именно чрез намесата на Зевс – Приам успява да „откупи“ тялото на загиналия Хектор. Нищо красиво, още по-малко възвишено няма в тези руски игри на митологии. Все същата хищна, гнусна, човеконенавистна вседържавна машина, която третира поданиците си като крепостни и ги праща да гният в Сибир или да мрат по фронтовете в кръвопролитни войни.

В памет на враг номер едно на Владимир Путин и режима му публикуваме биографичния очерк „In memoriam: Алексей Навални“. В него Йоанна Елми подробно ни запознава с живота и борбите на политика и опозиционера, когото диктатурата в Русия уби, но убивайки го, създаде условия да бъде „канонизиран“.

Извън тази основна в новините тема от последната седмица, четете в броя още:

  • „Истинската битка започна. Росенец 2 е сега“. Така твърди Емилия Милчева в анализа си на сложната политическа ситуация, в която се разиграват версиите за близкото бъдеще, а предсрочните избори са една от тях.
  • „Кога ще ги стигнем гърците, или как Гърция узакони еднополовите бракове“ от Светла Енчева. И защо уж по-православната и по-консервативната ни съседка ни „изпреварва с двеста“ по толерантност? Дали пък това няма общо със съдбата на Православната църква в годините на социализма? И с употребите ѝ у нас – първоначално за целите на комунистическата пропаганда, а впоследствие, та и до ден днешен – за консолидирането на националистически и антилиберални доктрини?
  • „Асоциация „Родители“: „Като общество не сме напълно наясно какво искаме от това образование“. Или какво очакват родителите от образователната система и готови ли са да бъдат активни партньори на училището? Повече по тези въпроси четете в разговора на Надежда Цекулова с Яна Алексиева и Давид Кюранов от Асоциация „Родители“, които представят резултатите от проведеното наскоро изследване „Българското училище – погледът на родителите“.
  • Без да ставаме от училищната скамейка, продължаваме с „Европа открехва врата за генетичните редакции“ – поредната емисия „Научни новини“ на Михаил Ангелов, който освен с космически изследвания, този път ни занимава и с новоодобреното от Европейския парламент въвеждане на две категории генно модифицирани организми (в случая растения), получени чрез нови геномни техники. А шеметните биолуминесцентни петунии и лилави (и отвътре, и отвън) домати са не просто част от някакъв „прекрасен нов свят“, а всъщност продукти с възможен оздравителен ефект върху човешкия организъм.
  • В „Амнистия за деепричастието“ – новата „Порция език“ от Павлина Върбанова – се отучваме от наученото, тоест да бягаме като дявол от тамян от тези красиви, изразителни и разнообразяващи синтактичния ритъм граматични форми. Всъщност дългата им история, немалка част от която минава през художественолитературни употреби, е един от аргументите да не бъдат изритвани от езика с лека ръка, пардон, крак, а напротив, да се ползват – умерено и намясто.
  • Този път главният герой в препоръчаните от Зорница Христова книги в „По буквите: Музил, Улф, Ни Гриъфа“ е езикът. И тримата автори са виртуози, затова в случая е важно да отбележим като постижение и работата, свършена от техните преводачи – Иглика Василева, Любомир Илиев и Мария Змийчарова.
  • „Фрагмент 356“ от Анакреонт е стихотворението на месец февруари. А освен да вдигне наздравица, в бележката под линия преводачката Доротея Табакова – подобно на Павлина Върбанова – ни насърчава да не се страхуваме от разнообразието в езика, както и от различните лица на гръцката античност, която не изключва „шаренията и хулиганството“.

И за да се върнем отново в темата на седмицата, без да напускаме полето на поезията и на хулиганството, чуйте прословутата „епиграма“ от Осип Манделщам „Мы живем, под собою не чуя страны…“, написана през 1933 и посветена на Сталин (наречен в текста „планинец“ и „осетинец“). Заради нея поетът е арестуван и впоследствие изпратен на заточение. Нищо ново под слънцето, ще кажете. Но добър повод да си припомним, че в земите и времената на непоклатимите диктатори поезията може да бъде и форма на съпротива.