Не знам дали в седмицата на лятното равноденствие сънищата изглеждат като приказна реалност, но със сигурност реалността добива размерите на трескав кошмар. Кошмар, от който ни Оберон, ни Пък, нито здраво, скептично нашенско ощипване може да ни събуди.

Да не говорим че само при мисълта за 111-метров байрак (турско производство, оказва се), забит и развят от наречените от Георги Господинов „Гинес патриоти“, тръпки ме побиват и ледена пот ме облива. И се сещам за ониричния епиграф от „Политическа зима“ на Ботев: „Дали се зора довърши, или се две нощи смесиха?“

Но с това сънят реалност не свършва и не свършва.

Председателката на СЕМ, журналистка и писателка Соня Момчилова по време на заседание на Съвета защити предаването на Петър Волгин „Политически некоректно“, защото, видите ли, според нея лъжата също имала право на живот...  В разговора си с Асен Генов в „Контракоментар“ (апропо – Chapeau! за неговата сдържана настоятелност, но и гъвкавост в доста неловката комуникационна ситуация) същата г-жа Момчилова навъртя километри, за да заобикаля поставените ѝ въпроси. През цялото време журналистката заинатено наричаше лъжите „друга гледна точка“, призоваваше за плурализъм и безпристрастност. Но при все това тя не успя да се задържи във въжделената от нея неутрална позиция и определи като пропаганда както слуховете за здравословното състояние на Путин и неговите двойници, така и клането в Буча. Ей така, в един ред на мисли.

Тази „издънка“, струва ми се, не беше съвсем невинно изпускане и целеше провокация. Е, постигна целта си. Реакциите не закъсняха и Украинското посолство разпространи официално изявление, в което обвини председателката на СЕМ в пропагандна манипулация.

Въпреки виртуозното отбиване на топки, мачът Генов–Момчилова завърши зле за блюстителката на независимата журналистика. И намекът ѝ за Буча, и последвалото ѝ оплитане в кълчищата на, меко казано, безвкусната ѝ Facebook „закачка“ за 30-те пола само усилиха конфуза (или кринджа, ако повече ви харесва)... И оголиха медийните срамотии в лицето на оглавяващата регулаторния им орган.

О, да беше сън този резил... Но не би.

Право в друг кошмар от изминалите няколко седмици дълбае анализът на Светла Енчева – „Бавното демократично проглеждане“. Този път авторката се фокусира върху въпроса защо евроатлантическата интеграция не е възможна без ясно, категорично и умно противопоставяне на неонацистките тенденции, на които ставаме свидетели в последно време.

Емилия Милчева пък отново подхваща темата за Гешев и неговия възможен „достоен exit“, който човекът с пура и каскет сам си поиска. Как би изглеждала една нова партия-на-достойния-изход, оглавена от бившия главен прокурор? Щипка патриотизъм, щипка прозападна реторика, родно брашънце с неонабухвател, яйчица от кокошки зад решетки и... всичко е точно. Дали ще е точно обаче, не е ясно, твърди Емилия, тъй като партийният терен е доста разкалян, а Гешев вече си няма институция да го брани от ветровете по върховете. А по върховете, да цитирам пак култовата Момчилова, и кислородът е кът. Клети Гешев, сал един каскет ти остана!

Но „Да погледнем към Гърция“ ни призовава Александър Нуцов. Само че не в посока плажовете на Халкидики, а към предстоящите парламентарни избори на 25 юни. Приликите между България и Гърция по отношение на ожесточените политически битки и избухващите един след друг скандали са не една и две. Има обаче една основна и основополагаща разлика – избирателната активност в Гърция надхвърля нашата с над 20 процентни пункта. Другата съществена разлика е далеч по-богатата политическа и гражданска култура на гръцките политици и избиратели, което естествено води не само до по-добре разгърнат и представителен политически спектър, но и до по-устойчиви и дълготрайни парламентарни мнозинства и правителства. При всички положения България има полза от стабилна Гърция до себе си, най-малкото заради сферите на взаимен интерес – туризъм, търговия и най-вече енергетика.

Тази седмица научният фокус на „Тоест“ е свързан с историята, настоящето и бъдещето на животоспасяващи операции, в които донори са животните. За това колко близки и далечни сме с шимпанзетата, павианите и прасетата, четете в статията на Анастасия Орманджиева „Ще разчитаме ли на генномодифицирани органи от животни за трансплантации при хора“. Този въпрос, разбира се, повдига ред етични проблеми, все по-актуални днес, когато антропоцентричната ни визия за света търпи критики от различни страни. Сещам се за поне двама писатели, Нобелови лауреати и защитници на животните, които биха имали какво да кажат по този въпрос – Дж. М. Кутси и Олга Токарчук. Може би наивната ми вяра (отломка от вероятно остарялото ми „просвещенско“ образование) е, че тъкмо в пресичането на полетата и дисциплините биха се преодолели дефектите на тясната експертност.

Но все пак да вдигнем очи от екрана и да погледнем през прозореца. И наяве, и насън, лято е и нека да е лято още известно време! За да го задържим по-дълго, изпращаме юни със стихотворението на месеца „Бавно“ от португалската поетеса Мария до Розарио Педрейра, преведено от Мария Георгиева и проф. Цочо Бояджиев. И ви пожелаваме и вие блажено да забавите ход. Но и да не забравяте, че всички тези сцени от средлятната седмица не са „само сънна бъркотия / в мозъчната ви кутия“. И че ако не днес и утре, то все някой недалечен ден „политическата зима“ ще се завърне.