Тези дни ни напусна един от малкото хора на планетата, на когото беше дадена власт, но и сърце да променя света. Франциск, роден Хорхе Марио, или както преди години го нарече невръстната ми тогава дъщеря – Дядо Папа. Неевропеец, но потомък на емигранти от Европа. Железопътен работник, химик, теолог, йезуит, философ. Любител на музиката и футбола. И най-вече човек, когото наистина го беше грижа за бедните, отритнатите и страдащите.

Рядко упражняването на власт върви редом с проявите на любов към ближния. В лицето на папа Франциск това изглеждаше не просто възможно, но и напълно естествено. Дори когато не бяхме съгласни с някои от разбиранията му по тази или онази разделяща обществата ни тема, нямаше как да не оценим лъчащите от него топлосърдечие и добронамереност. Със смъртта му у мен се събуди страхът – ще има ли други като него? Възможни ли са все още такива хора, които да гледат света проникновено и с любов, а заедно с това да са готови да водят битки, за да го променят? Възможно ли е да обичаме света, без да приемаме всичко, което ни поднася всекидневно? И не е ли тази трудно постижима amor mundi (по Хана Аренд) единственият път към дълбока и трайна промяна – на нас, на света...

Страховете ми – както, убедена съм, и вашите – не са безпочвени. Как иначе да си обясним онова, което се случи „в събота пред Великден“, както многозначително би се изразила баба ми, ако беше жива. След почти десет години нищонеправене и шикалкавене властта, светската власт, в лицето на Община „Илинден“, нахлува в една микрообщност и разрушава жилищата на хората. Бебета, деца, болни, възрастни, немощни хора, остават дни наред под небето. И тук дори не споменавам, че актът е в разрез с предписанията на Европейския съд по правата на човека сградите да не бъдат събаряни, преди да се осигури адекватен подслон на живеещите във въпросната махала. Това, което най-вече ме гложди, е, че едни хора събарят къщите на други хора просто ей така, без да се замислят за последствията, без да им трепне сърцето, че времето е нестабилно, че идва голям празник, че някои от прокудените от домовете си – в състоянието, в което са – може и да не понесат живота под открито небе, па макар и недалеч от центъра на европейска столица.

Но извън емоционалната страна, проблемът има правни, административни, политически, социални и други аспекти. Точно за тях става дума в „Незаконната постройка на българската законност“ – анализ на Светла Енчева по темата.

Оставаме още малко в столицата, защото повечето белѝ тръгват именно оттам. Повече за това четете в седмичния анализ на Емилия Милчева „Къде отиваш София? Към нови избори“. Този път фокусът е върху излизането на Борис Бонев и „Спаси София“ от коалицията зад кмета Васил Терзиев. Защо се стигна дотук и как това ще повлияе на бъдещи местни, но и национални избори.

И за да не изпуснем светлината от изминалата седмица съвсем да ни избяга, в рубриката „Тези хора“ ви срещаме с един наистина светъл човек. Ина Иванова разговаря с „Иван Люцканов от „Землевеж“: Достъпно, цветно и понятно“. Лично аз не бях попадала досега на инфографиките му и първият ми досег с тях, за който бях планирала да отделя 15 минути, продължи всъщност около два часа. Зарибяваща среща!

В тази (във всички смисли) отрезвяваща седмица Атанас Шиников продължава да ни замайва главите с разказа си за хашиша и неговите употреби в културата на ислямския свят.

Но и без да сте замаяни от хашиша, Михаил Ангелов ще ви отнесе главите със снаряд „Научни новини: Вълнести мишки, свирепи вълци и нови цветове“, в които освен за „възкресяването“ на изчезнали видове става дума и за един новооткрит цвят – невиждан досега нюанс на зеленото, наречен от учените olo.

Глави отнася и поредният монолог на Е.Т., от който излиза, че повсеместното положение „е за скенер“, и то незабавен – със или без направление.

А в рубриката „Стихотворение на месеца“ Мария Калинова обръща към нас винаги незавършения ни портрет – жест едновременно отрезвяващ, но и нелишен от надежда.

Преди да се разделим, нека изслушаме заедно една от любимите арии на покойния папа Франциск – Erbarme Dich от Баховия „Матеус пасион“ в изпълнение на великолепната певица и диригентка Натали Щуцман.

Смили се над мен, Господи,
заради сълзите ми.
Виж как сърце и очи
горко ридаят пред теб.
Смили се, смили се!

Никога не е късно да се покаем за грешките си и да се опитаме да ги поправим дори когато смятаме себе си за най-висшата инстанция (вж. недосегаемите „герои на деня“ по света и у нас).

Във време, в което любовта и подкрепата ни са неотложно нужни далеч не само в пределите на собствения ни дом, от сърце ви благодарим за подадената ръка, без която не бихме могли да продължим напред.

Приятно четене!