Да ме прощават софистицираните читатели на „Тоест“, че ще започна тазседмичния бюлетин така, но искам да се върна към една градска легенда. Пернишка градска легенда, ако трябва да сме по-точни. Твърди се – аз не съм го виждала с очите си, но много хора са, – че на стадиона на „Миньор“ (Перник), по-известен като Стадиона на мира, някога пишело: К*Р ЗА ХОРАТА. С големи четливи букви на едната стена до трибуните.
И преди да побегнете, съвсем справедливо отвратени от тази простащина, постойте да ви обясня защо го разказвам.
Представяте ли си до каква степен трябва да е бил отчаян лирическият герой, за да вдигне толкова голям среден пръст на цялото човечество и да пожелае да увековечи това с надпис на стената. За да може всички, които влизат на стадиона и заемат местата си по трибуните, да го видят и да усетят тази безнадеждност.
А сега бъдете честни пред себе си и си споделете тихичко и насаме дали докато подритваме поредния „исторически и безпрецедентен момент“, през който минаваме колективно като общество, не ви се приисква от време на време да дадете воля на чувствата си като незнайния герой от Перник? Може и да не е с тези думи. Може и да не е с надпис на стената. Даже препоръчително е да не е нито с тези думи, нито на подобно място, обаче човек трябва понякога да размаха юмрук към нищото и да му се закани, да го пита: „Това ли е? Толкова ли можем? Има ли как да са иначе нещата?“ И когато тези въпроси виснат над главите на всички ни, когато почнем да ги тъпчем по автобусите, да си лягаме с тях, да влизаме с тях в ресторантите и да вдигаме наздравици, докато ни танцуват по прическите, тогава ще намерим общностната сила да поискаме да им отговорим.
И през отговорите ще пропълзи промяната.
Дотогава ще завиваме кротко децата си вечер и в лицата им ще намираме утеха за всичко, което сме чули по новините. Ще се убеждаваме, че разумът ни още е здрав, че не всичко е загубено. Нищо че в страна от ЕС в XXI век има болници и родилни отделения на ротационен принцип. Нищо че отново събираме пари за „Българската Коледа“ – кампания самопризнание за абсолютната държавна безпомощност по линия на здравеопазването. Нищо че в половин България няма нормална течаща вода, защото „снегът се топял бавно“ (?!). Нищо че поредна жена е с опасност за живота след тежък побой, нанесен ѝ от мъжа, с когото съжителства на семейни начала от 20 години.
Нищо.
Важното е, че след 26 дни първо заседание парламентът вече си има председател – Наталия Киселова.
Изборът очевидно не беше лесен и между гласуванията станаха ясни всякакви интересни неща, например че човек може да e принципен, но без да прекалява. Явор Божанков, изглежда, не го беше разбрал и продължи да гласува по съвест, заради което от ПП му поискаха оставката. Текстът на Светла Енчева тази седмица „Константата Явор Божанков“ е посветен тъкмо на този казус.
Кризата в държавата помогна на протеста във Велинградско, който целеше да спаси от евтаназиране 1760 овце, да се увенчае с успех. Очевидно и Министерството на вътрешните работи, и Министерството на земеделието и храните не разполагат нито със силите, нито с желанието да се намесват и да налагат волята на държавата насила. Не че не сме виждали как го прави МВР покрай колоните на Министерския съвет например.
Просто сега не е подходящо. По темата разсъждава Емилия Милчева в текста си „В битката за власт спечелиха овцете“.
До известна степен пак за битката за власт, но по-глобално погледнато, става въпрос и в материала на Милена Делева „Европа за европейците, България за българите, Америка за американците?“. Милена дебютира в „Тоест“ с разсъждения за ксенофобията, расизма, антисемитизма и ислямофобията.
Още един нов автор се изявява на страниците на медията тази седмица. Мартин Димов поставя началото на сътрудничеството ни с „Екипът на София“ в рамките на рубрика, в която ще разискваме най-различни градски теми. В „Колко е трудно да бъдеш етажна собственост. И как може да е иначе“ Мартин обяснява какво може да се направи, за да ни е по-лесно на всички да съжителстваме едни с други.
Общото ни съжителство донякъде се улеснява в периоди на празници – може би защото тогава сме по-склонни да сме по-добри едни към други или просто защото ни няма на територията на етажната собственост. Така или иначе, задават се празници и е редно да знаем как да си ги честитим грамотно. На помощ идва порцията език на Павлина Върбанова, която тази седмица носи шеметното заглавие „Не сме безгрешни, но сме коледни“.
Още един текст от регулярна месечна рубрика – за молекулярна биология – имаме тази седмица в „Тоест“. В материала си „За борбата на науката с ХИВ“ Анастасия Орманджиева разглежда неимоверните усилия и изключителните научни достижения, заради които днес има терапия за ХИВ. Анастасия ни разказва за историята на заболяването, както и за неговия механизъм и възможностите за лечение.
Завършваме седмицата с чудесно „На второ четене“ от Стефан Иванов. В него става дума за книгата на португалеца Гонсало М. Тавареш „Матео остана без работа“.
Помнех, че Марин Бодаков ми е говорил за тази книга. Но бях забравил, че е говорил за нея и във видео. Отне ми два часа да се насиля да го пусна. Беше ми трудно. Прозорецът стоеше отворен, но просто не го пусках. Не знаех как ще реагирам, когато отново го чуя и видя, а няма как това да се случи отново в живота ми в плът и кръв. Едно от тези неща, съвпадения, синхроничности, които те изваждат от релси и те нокаутират.
Оставям ви с този откъс от текста на Стефан и ви желая съвпадения, които да ви поставят на мястото ви.
Ако работата на екипа на „Тоест“ ви харесва, ще се радваме да ни подкрепите, защото медията ни се издържа изцяло и единствено от читателски дарения.