В своите „Марсиански хроники“ (1950) Рей Бредбъри описва следния възможен свят: между 1999 и 2026 г. Марс е колонизиран, а на Земята се разразява световна война, която завършва с ядрен апокалипсис.

Изминаващата седмица във вече достигналия гореспоменатата възраст свят, засега разминал се и с Марс, и с апокалипсиса, ни върна

няколко крачки назад.

По-близо до времето на Бредбъри, бих казала. Без това да ни отдалечава ни най-малко от възможността за апокалипсис.

До голяма степен очаквано, в двучасовата си реч, произнесена на 21 февруари, Владимир Путин се отметна от Договора със САЩ за съкращаване на стратегическите нападателни оръжия и обясни, че възнамерява да осигури готовност за изпитания на ядрени оръжия.

У нас пък, недотам очаквано, но безобразно скандално, ВКС гласува (с 28:21) край на съществувалата десетилетия наред възможност за юридическа смяна на пола. С нелепи аргументи, според които нашият пол е единствено биологичен и нищичко не може да го поклати, докато смъртта ни раздели от него, амин.

Макар и без пряка връзка, двете събития влизат в особено мрачна синергия помежду си и навяват екстремни мисли. За Марс най-вече. (Преди такива като Путин и почитаемите 28 съдии да ни пратят вкупом „на Сатурн“).

Извън кондензацията на мрак, която двете събития сами по себе си извършват, те се случват в знакова седмица –

седмица, която отбелязва зловеща годишнина.

Съвсем логично настоящият брой на „Тоест“ отразява реалностите на войната, която Русия води срещу Украйна и срещу целия демократичен свят. Война, разгръщаща се не само на бойното поле, но и на идеологически миниран терен, където се сблъскват два противоположни цивилизационни избора, две несводими визии за съвременния човек и неговата ситуация.

Посветен на тази военна годишнина е разтърсващият шести епизод „Отложен живот“ от подкаста на Николета Атанасова „Украйна не е загубена“. През тембъра на пет преплитащи се гласа журналистката връща на забързан кадър последните 365 дни и ни потапя в три военновременни контекста – на Украйна, на Русия и на България.

Вторият текст в броя, свързан с годишнината – „Как Радев постави България на картата“ на Емилия Милчева – се занимава със срамните вътрешни и международни изяви на президента, който си играе на самодържец, продължава да подрива парламентарната демокрация и еднолично да представлява позицията на България по темата за войната в Украйна, формулирайки руските интереси като национални.

Съдбата на друг един самодържец, но не пишман като нашия, а доказал се с годините, също е тема в броя. За евентуалния провал на Ердоган на предстоящите президентски и парламентарни избори и за положителните последствия от него четете в (хипо)тезисния текст на Александър Нуцов – „Турция – външна политика по Рихтер“.

На пръв поглед далеч от високата политика и дипломация ни отвежда разказът по преживяно на Йовко Ламбрев „Съжители по неволя“. Как да реагираме, ако изведнъж се окажем „окупирани“ в собствения си дом от нежелани съквартиранти, които, макар и невидими, ни стоварват „мръсните си ризи“ и тежкия си биографичен и кредитен багаж. За разлика от окупацията на годината, от тази има лесен изход и Йовко Ламбрев го описва стъпка по стъпка.

В обзорната си рубрика „По буквите“ Зорница Христова този път се обръща изцяло към поезията и ни разказва за три книги. И трите поетически – „Възхвала на тъмнината“ на Борхес в превод на Рада Панчовска, „Зрящият е хляб“ на Биньо Иванов в съставителството на Яна Букова и „Въображаеми градини“ на Галина Николова.

Стихотворенията на Борхес са сравнени от Зорница с танго, при което се носим в ритъма на образите, за да се връщаме стъпка назад към онези от тях, врязали се в паметта ни. Антологията „Зрящият е хляб“ ни изправя пред „сблъсъците в езика“ (Я. Букова), характерни за късния Биньо Иванов, които Зорница асоциира с поезията на Дилън Томас и Къмингс. Третата стихосбирка – на Галина Николова – е представена като „терапевтична“ и „саморефлексивна“, книга, която ни учи да слушаме вътрешния си език и да разговаряме със себе си – безценни умения в днешната акустична среда на врява и безумство.

Завършваме тази седмица с

нова рубрика – „Стихотворение на месеца“.

Откриваме я с „Тихо ще вали“ на не особено известната у нас американска поетеса Сара Тисдейл в превод на Димитър Кенаров. Стихотворението е публикувано към края на Първата световна война и в началото на грипната пандемия от 1918 г. Добива голяма популярност, когато Рей Бредбъри го включва в едноименния си разказ „Ще паднат тихи дъждове“ (превод Никола Милев), всъщност предпоследния разказ в „Марсиански хроники“. На фона на една „умна къща“, полуоцеляла от ядрения апокалипсис през 2026 г., която зациклено продължава да пече филии, да бълва палачинки и да пълни вечерната вана, гласът на домашния „робот“ рецитира любимото стихотворение на вече несъществуващата стопанка на дома:

... и нито птиците, ни дърветата ще заплачат,
ако човекът напълно изчезне в здрача;
и самата Пролет, щом се събуди в зори,
едва ли и тя ще узнае, че някога сме били.

Една година след началото на войната в Украйна, когато думите ни вече не стигат да опишат ужаса на случващото се и цивилизационния срив, пред който сме изправени, публикуваме това стихотворение в нов превод. В знак на съпротива. И с убедеността, че независимо от смутните времена, в които живеем, доброто стихотворение винаги е добра новина за човека, за човешкото.