Кога последно ви е хрумвало да си поискате обратно подаръците, които сте направили някому? И да обявите на всеослушание това си намерение, при което на всичкото отгоре да бъдете аплодирани?
Е, пример за такова хрумване ни даде новият стар президент на САЩ Доналд Тръмп на официалната церемония по встъпването си в длъжност в понеделник. Очаквано суетната „реч на краля“ беше пълна с по-дребни и по-едри противоречия, но общият хюбристичен тон ги спои в цяло, което дълго ще предъвкваме и смиламе.
Тъй като дълбоко се надявам, че по ред причини (вкл. конституционни) значителна част от обещанията за „златен век“ (някои от които формулирани като закани) няма да се осъществят, или поне не с размаха и силата, с които са заявени, за мен най-впечатляващи бяха реторическите жестове на поднасянето им. Президентът, говорейки от името на „ние“ (дали това са всички американци, или само избралите го?), обеща да (пре)именува (Мексиканския залив), да възвърне дареното (Панамския канал), да обединява и миротвори (как ще стане това в контекста на горните намерения?), да въздигне американската икономика на челно място в света (ще си рече човек, че в момента крета на опашката), да прогони от страната незаконно пребиваващите и да лиши от гражданство техните родени в САЩ деца (противоконституционно намерение!), да постанови съществуването на само два пола – мъжки и женски, поне на управляваната от него територия (само дето не каза: амин, да бъде!). Истински шоумен вседържец, а не президент на република. Чието завръщане на политическата сцена – макар и предизвестено от задълбочаващата се криза на либерализма (по Фукуяма) – продължава да шокира със спекулативните си ходове, но и език.
През цялото време, докато следях церемонията по телевизията, вместо американския химн в главата ми звучеше The Future на Ленард Коен, с мрачните пророчески стихове Things are going to slide, slide in all directions и I’ve seen the future, baby / It is murder.
Но ако и вие сте се почувствали като мен, препоръчвам ви да намалите звука на апокалипсиса в главата си и да прочетете далеч по-хладния (макар и неоптимистичен) анализ на Искрен Иванов „Какво означава завръщането на Тръмп в Белия дом“.
Завръщането му, и то на бял кон, е лош знак за правозащитниците като цяло, но и в частност за защитаващите правата на жените, за самите жени, за които – покрай множащите се през последните десетилетия непривилегировани групи – сякаш позабравихме. Непосредствено след обявяването на изборните резултати тръмпистът Ник Фуентес публикува в Х следния пост, в който нагло се заиграва с популярен феминистки лозунг, свързан с правото на аборт:
Твоето тяло – мой избор. Завинаги.
Точно тази широко споделена мизогинна нагласа разглежда Светла Енчева в статията си „Нейното тяло – негов избор. Какво ни казва историята на Жизел Пелико“. Ужасяващата история на французойката, поне 92 пъти упоена и изнасилена, разбира се, без нейно знание, от съпруга ѝ, от съседи и съграждани, е сигнална лампа за цялото ни общество, в чийто уж прочистен „гардероб“, оказва се, все още се търкалят скелети. Та ако сме си мислили, че въпросът чие е женското тяло, отдавна е намерил отговора си в цивилизования свят и че този отговор е един и същи за всички, очевидно сме се лъгали. Тепърва борбата предстои и случаят Пелико го доказва. А това, че авторитарните режими и националистическите доктрини са във възход, прави тази борба още по-належаща.
На отръмпяването в европейската политика и на явлението авторитарен популизъм е посветен анализът на Емилия Милчева „Тръмповите червенотиквеничета“, в който тя разсъждава и по въпроса защо либерализмът няма здрава почва у нас и ще успее ли в тази ситуация да преодолее инерцията и апатията, за да събере сили за някакъв смислен отпор.
Съвсем логично целият ни брой е с малко или повече американски фокус. Затова и думата, която Екатерина Петрова избра за рубриката си този месец, е всъщност име – Калифорния. Конкретният повод за този избор бяха унищожителните пожари по Западното крайбрежие на САЩ. Но дори и те не могат да заличат удивително богатата и приключенска история на топонима, която се простира до няколко континента и десетина езика. Ако искате и вие да попътувате навътре в тази магическа дума, прочетете California dreamin’ on such a winter’s day, разбира се, на фона на:
От Калифорния се връщаме право в сърцето на Европа, по-точно в Европейския парламент. Оглеждаме го внимателно отвътре благодарение на Анахит Хачикян, която ни разказва „Какви ги вършат евродепутатите“ и ни въвежда в правилата и механизмите, според които функционира институцията, описва законодателния процес и коментира позиционираността и степента на активност на българските депутати спрямо колегите им от другите европейски страни.
Тази седмица за първи път в „Тоест“ четем и текст от Димитър Камбуров. В „Изложбата като макровидеоинсталация...“ той ни представя едно събитие от света на съвременното изкуство, което доскоро можеше да се преживее в „Двореца“ – видеоизложбата „Пред очите ни“ на Калин Серапионов. Димитър използва тази ретроспектива на водещия съвременен артист и за да повдигне важни въпроси за възприемането на подобни концептуални проекти в България, и по-конкретно на жанра видео. Един от изводите е, че все още няма достатъчно подготвена публика за този тип жанрове, които иначе имат десетилетна рецепция в други страни. А ние отлично знаем, че една от причините за тукашния дефицит е гаснещата искра на критиката. Затова и продължаваме да ви предлагаме такива текстове.
Двама нови автори публикуваме и в рубриката „Игромислие“. Тази седмица Николай Генов и Чавдар Парушев разговарят за прехода от традиционната игра на маса към екрана, за компенсациите на редуцираната социалност и за любопитните възможности да си „В отбор със себе си. Между настолните ролеви игри и техните компютърни адаптации“.
„Мидите (включително ушните) идват от водата“ – с това твърдение ни застрелва Михаил Ангелов в месечната доза научни новини. Те са особено актуални в последната си част, където 2024 година е анализирана от температурна гледна точка. И въпреки че се предвижда 2025-та да е малко по-хладна дори от 2023-та, това не трябва да ни успокоява, особено предвид оттеглянето на САЩ от Парижкото споразумение – още едно от нехаещите за бъдещето решения на новия американски президент. Добре че според специалистите това оттегляне чисто административно отнема около 4 години и ще съвпадне с края на мандата на Тръмп, т.е. има голяма вероятност да се окаже кьорфишек.
И тъй като не ми се иска да завършвам толкова мрачно, колкото започнах, а и седмицата някак заслужава по-добър край, ето три неща, които все пак дават надежда:
Тази седмица избрахме дума на годината и това се оказа „Шенген“. Остава да се надяваме, че този избор говори не просто за радостта на българите, че по-бързо ще стигат до гръцките плажове, а за проевропейската ни ориентация, която през последните години е подложена на тежки политически и пропагандни атаки.
Втората добра новина дойде изненадващо от САЩ в лицето на преподобната Мариан Едгар Бъд, която отправи директен призив към президента Тръмп по време на водената от нея служба и го помоли да бъде милостив към ЛГБТИ хората и към имигрантите, уплашени от неговите радикални намерения и действия. По този начин епископ Бъд нагледно доказа как работи демокрацията дори когато е застрашена.
Третото нещо, с което искам да приключа за себе си тази турбулентна седмица, не е новина или по-скоро е от онези „непрестанни новини“ (ако свободно перифразирам поета Иван Ланджев), без които животът ни би бил наистина кратък, клет и късопаметен. Става дума за онова велико протестно изпълнение на американския химн от Джими Хендрикс („Удсток“, август 1969 г.), когато китарата му изкъртва небето със звука на разрухата и агонията, но и с възторга на свободния дух. Чуйте го и вие отново с мен:
Благодаря ви, че сме заедно и тази събота! И ако това продължава да има смисъл и за вас, моля, подкрепете ни.