О, минало незабравимо, о, пресвещени старини... и пр. Не, няма да ви честитя празника, който всички уж много обичаме. Не и преди да кажа няколко думи по този повод.
Двете ми баби бяха учителки. Едната – начална, другата – по български език и история. В ранните ми детски години празнувах 24 май с тях и през техния поглед. Къщата на едната ми баба се намираше на границата между града и полето и на 23 май двете винаги излизахме на дълга разходка из пролетните ливади, за да берем цветя. (Така баба ми беше празнувала деня на светите братя с учениците си през всичките години на учителстване – любима нейна дума – преди да се пенсионира.) После сядахме в калдъръмения двор, за да вием венец. Полските цветя бяха с по-жилави дръжки и венците ставаха здрави и трайни. С цветята от градината – рози, кремове, лулички, божури, перуники – пълнехме вазите и украсявахме къщата. А в една от задните стаи, където рядко влизаха гости, имаше кандило и на самия празник баба ми го палеше.
Другата ми баба пееше. И досега се питам откъде знаеше толкова много песни по стихотворения на български поети. Повечето от тях съм чувала единствено от нея и всичките ми усилия да ги открия през годините са били напразни. Ботев, младият Славейков (така го наричаше тя), Яворов, Дебелянов, Лилиев, Траянов... – за мен тези поети най-напред прозвучаха през гласа на баба ми, чак после изпълниха страниците на книгите и на тетрадките ми по литература.
Тези мои детски и домашни празници на буквите ме научиха да ненавиждам парадните клишета и престорения треперлив патос на гъгнещите по радиото гласове, които неуморно нижеха речи от трибуните на онова празнодумно време. Предпочитах смеха на бабите ми, опияняващото ухание на цветята навсякъде и тайнствените истории за стройната Калина и кичестия Явор, за младата хубава Стояна, за Павлета Делия и Павлетица от литературните песни. Казвам всичко това с ясното съзнание, че съм била привилегирована да имам „училище“ у дома си, да имам собствен празник на буквите, така да се каже, още от раждането си. Празник, който всяко дете, което се учи да чете и да пише, заслужава да има...
Няколко десетилетия по-късно задължителните високопарни слова вече не ни заливат отвсякъде (за щастие!), но лицемерието продължава в други форми. Макар и може би най-важният училищен празник, днес 24 май е ден, в който всъщност всички училища са затворени. А най-малките ученици, дни наред наизустявали „Върви, народе възродени...“, без да разбират и една трета от думите, като бъднини, длъжност неизменна, безвестен, пресвещени, достославний тоз завет и пр., на самия ден се оказват лишени от възможност да осъзнаят смисъла на положеното усилие, камо ли да бъдат възнаградени с радостта да празнуват заедно, по подходящ за възрастта им и за времето, в което живеят, начин. Но от МОН са решили, че ваканцията е по-лесен вариант, особено когато се прелее в уикенд и – хоп! – каква чудесна възможност да се отскочи до морето! Примерно.
Лицемерие се лее с легени и от издателските инициативи, свързани с празника. Смях да те напуши от внезапно, за кратко и очевидно не намясто ексхумираните думи като книжнина и словесност, при положение че значителна част от българските издателства гледат да спестят някой и друг лев от – например – редактирането на въпросната книжнина... Защо да има редактор, като така или иначе се плаща на коректор, а?! Но не бързайте да завиждате на коректорите. Те са лукс! На половината от пръстите на едната ми ръка се броят медиите, които изобщо работят с коректори. Затова пък си имат многолюдни отдели с пиари и мениджъри по продажбите. Наистина, чудесно е да се продават правописни грешки! Това някак си затваря кръга и донякъде обяснява затворените училища на 24 май. Ами да, срамно е да празнуваш нещо, което последователно и целенасочено подценяваш и пренебрегваш.
Едновременно лицемерна и смехотворна е и „гордостта“ ни, свързана с езика и с постигнатото на него. Голямо кършене на пръсти и тръшкане падна, че македонският, видиш ли... Но да видим какво става у нас. Нито писателите, нито преводачите на България имат някакъв авторитет, а и те самите не си го бранят особено, защото през годините са се научили да носят и на глад, и на бой. Пресен пример отпреди две седмици е случаят с компрометираната награда „Роман на годината“, връчвана от Националния дарителски фонд „13 века България“. Неясноти в регламента и проблеми на ниво организатори и жури възбудиха „хиляди-маса-народ“ сладко-сладко да „нахейтят“ отличената и своевременно върнала отличието авторка, която хал-хабер си е нямала ни от регламента, ни от журито. Нито пък се е молила да бъде номинирана или награждавана. Излиза, че по-добре изобщо да не беше писала – апропо, така щеше да спести резила на доста хора.
Преди малко повече от година активно участвах в една кампания за повишаване на тарифите на литературните преводачи. Парадоксът беше, че съпротивата (поне на думи) дойде не от издателите, а от част от широката (уж „читателска“) публика. Водих дълги и в крайна сметка безполезни спорове с високообразовани компютърни инженери, които ме убеждаваха, че вместо да се борим за достойно заплащане, по-добре да се възползваме от машинните преводачи и да си повишим КПД-то. Опитах се да обясня, че на този етап от развитието на машинните преводачи те все още не вършат работа при превода на художествена литература. За да илюстрирам твърдението си, предложих няколко откъса от Дикенс и от Мелвил, „минати“ (буквално) през DeepL. Оказах се пълна наивница. Реакцията отсреща беше: „Еми какво, всичко се разбира...“
Поздравът ми към вас днес ще бъде именно един от тези машинно преведени откъси – началото на великия „Моби Дик“. Ако и вие прецените, че всичко се разбира, то значи утрешният ден принадлежи на... вас, не на мен. (Преди да се зарадвате обаче, чуйте суперготиното и винаги актуално парче Tomorrow belongs to me на Джон Кандър и Фред Еб.) А на останалите – честит празник!
Наричайте ме Исмаил. Преди няколко години – нямам представа колко точно е било това – имайки малко или никакви пари в портмонето си и нищо особено, което да ме интересува на брега, реших да поплавам малко и да видя водната част на света. Това е начинът, по който прогонвам далака и регулирам кръвообращението. Винаги, когато ми се струва, че устата ми става все по-мрачна; когато в душата ми е влажен, мразовит ноември; когато се оказва, че неволно се спирам пред складовете за ковчези и се прибирам на всяко погребение, което срещна; и особено когато хипотонията ми вземе връх над мен, че е необходим силен морален принцип, за да ме предпази от това да изляза нарочно на улицата и методично да свалям шапки на хората – тогава смятам, че е крайно време да изляза на море колкото се може по-скоро.
Преведено с DeepL.com (безплатна версия)
Далакът – да си гледа работата, смърт на хипотонията и скорошен излаз на море за всички! А дотогава – ето ви четиво за утеха и добро кръвообращение:
- В празничното издание на рубриката „Порция език“ четете „Различни езици?“ от Павлина Върбанова.
- Защо „Грузинците не искат да бъдат роби на Русия“, разберете от разговора на Николета Атанасова със Серго Маркарян.
- За това как риалити форматите манипулират обществените нагласи и затвърждават стереотипи, ни разказва Светла Енчева в „Ергени и майки: Cherchez la femme“.
- Каква предизборна кампания ни очаква, четете в „Избори 2024. Битката за второто място“ от Емилия Милчева.
- „Вечният параграф 22 на българското детско здравеопазване“ е темата на разговора на Надежда Цекулова с доц. Боряна Аврамова от Клиниката по детска клинична хематология и онкология в ИСУЛ.
- Екзотична селекция от научни новини за хипоалергенни котки, чревен микробиом, хитри видри и ванилия за разкош ни поднася Михаил Ангелов.
- Стихотворението на месеца „Ако лекарството за СПИН...“ от Линда Грегърсън е хипотетично, леко дистопично и звучи като научна новина от последния час, с дълбоки и дългосрочни последствия за човешкото. Поезията често прави точно това.
Пожелавам ви приятно четене на броя! И не забравяйте, че нищо в „Тоест“ не е превеждано с машинен преводач и всяка статия минава задължително през внимателен прочит и редактиране. А трудът – авторски, редакторски, коректорски – се заплаща. Ако смятате, че тези наши усилия са ценни, подкрепете ни. „Тоест“ продължава да се издържа само от читателски дарения.