41 по-голямо ли е, или е по-малко от 35? Това е задачка за първокласник и отговорът е еднозначен. Освен ако, разбира се, не докопаш грешните топки. Е, тогава се оказва, че си в друг номер и само си мислиш, че джуркаш тото топки, а всъщност вадиш зайче от шапка. Но вместо зайче – куку! – излиза Пеевски. Така да се каже, кой друг да излезе от шапката, пардон, от сферата с тотото?! Та то му е родно... И е редно да размаха пръст, защото в тази сфера по-добра от мама няма!

Изобщо, темата с „грешните топки“ се оказва водеща тази седмица. Високопоставени служители на президентската администрация в САЩ разнообразили седянката си, като открехнали вратата и – без сами да разберат как – поканили и главния редактор на The Atlantic Джефри Голдбърг. И това, докато обсъждали строго секретни военни атаки срещу хутите в Йемен. Грешка! За капак Тръмп коментира, че не харесвал особено The Atlantic. Ех, значи... Единственото, което мога да посъветвам тези мъдри държавни мъже, е следващия път да поканят на седянката и Пеевски.

Ехо, къде без него?! Та у нас вече открито се говори за „правителството на Пеевски“. Пийте един деган, преди да прочетете седмичния вътрешнополитически обзор на Емилия Милчева – не вземете ли таблетката, свят ще ви се завие и ще ви се доповръща. В „Марш на скок за още власт за ГЕРБ“ новите назначения в регулаторите само досипват в угодните на ГЕРБ и Пеевски порции власт, опозицията е шизо, а на всичкото отгоре може да се окаже, че европрокурорката Теодора Георгиева е играла Снежанка в „Осемте джуджета“, и то в компанията на джуджето Худини, известно като Пепи Еврото.

Пак по темата за „топките“ – поредни две български шпионки, част от руска шпионска мрежа, са разследвани и разкрити от Би Би Си. Цветелина Генчева и Цветанка Дончева са провеждали операции за наблюдение, подпомагащи дейността на наскоро заловените и осъдени за шпионаж в Лондон шестима българи. От снимките на Цветелина и Цветанка, от публикациите на техни познати и от самото разследване оставаме с впечатлението, че „момичетата на Марсалек“ нямат много общо с „момичетата на Бонд“ и всъщност са доста „ниски топки“. Тюх, да му се не види! Не били компютри, а компоти, не били шпионки, а пионки.

И така, тупайки топката все по-ниско, преминаваме към игра в центъра на терена. „В центъра на терена“ у нас означава даден въпрос – като например мизогинното и направо човеконенавистно питане „Допустимо ли е жена да кърми на работното си място?“, пък било то и в пленарната зала – периодично да се превръща в социална дъвка. Ад. Имам чувството, че живеем в оня филм с Бил Мъри и всеки ден се събуждаме с все същия отново неразрешен проблем, в трепетно очакване мармотът да изпълзи от дупката си, белким и у нас се запролети...

Междувременно на терена на голямата игра, поне привидно, такива въпроси отдавна са разрешени. Или съществуват в доста по-богата палитра от нюанси. (Което всъщност невинаги е за добро, но нейсе...) Да вземем например Алис Вайдел. „Как е възможно хомосексуална жена да е начело на „Алтернатива за Германия“?“ – пита Светла Енчева и дава няколко по-прости и няколко по-сложни отговора на въпроса. Да започнем с това, че нито АзГ е „Възраждане“, нито привържениците на партията, включително самата Алис Вайдел, са толкова отявлено анти-ЛГБТИ, колкото нашите крайнодесни патриоти и популисти. Именно това позволява сексуалната идентичност на Вайдел да бъде ловко инструментализирана, така че да легитимира АзГ като толерантна партия и заедно с това да подсили контура на заплахата, която мюсюлманските имигранти представляват за жените и хомосексуалните според наратива на крайнодесните. Ха сега де...

Връщаме се на родния черно-бял терен, където, както се разбрахме, нюансите са кът и ако искаш да разрешиш един проблем, най-лесно е просто да го забраниш. Така действаме и с наркотиците. Един ден забраняваме едно вещество, появява се друго, забраняваме и него, появява се трето – бам! – отстрелваме го. И така... до безкрайност като в тъпа аркадна игра. А работещата стратегия не се заключава в забрани и санкции, а в превенция, и то на много нива. Повече за борбата с наркотиците по принцип и в момента, по света и у нас четете в статията на Юлия Георгиева „Слонът в стаята, или защо употребата на наркотици се увеличава“.

И докато се сипят забрани отляво и отдясно, и докато МОН се занимава с религиозното обучение и централизираното дисциплиниране на децата в училище, седмицата удря дъното с новината за (само!) 8-годишното лишаване от свобода, присъдено на нечовешкия изрод Петър Чернев. Въпросният малтретирал 5-годишния си доведен син, вследствие на което детето – според данни от ТЕЛК – е загубило 60% от здравето си (вероятно се има предвид физическото; за психическото не става дума, не и в България!). Майката на детето – безучастна свидетелка на издевателствата – се разминава с парична глоба от 4000 лв. Държава, в която бебетата се хранят скришно, сакън да не нарушат общественото благоприличие, в която се въвежда оценка за дисциплина на децата, а малтретиращите ги възрастни едва ли не биват помилвани, заслужава всичко, което ѝ се случва и предстои да ѝ се случи.

Дърпаме завесата, за да влезе малко слънце, преди да сме се угнетили до смърт. За това ни помага Ина Иванова, която ни среща с „Димитър Панайотов и Александър Николов от „Ден“: С лице към фактите“. Документалистиката им е пример за отговорност и грижа към отделния човек и уж незначителните житейски подробности, за вчувстване в съдбите на другите, за неотстъпно вървене на страната на справедливостта – не абстрактната, а тази, която ни се разкрива във всекидневните избори и жестове.

Удължаваме удоволствието от срещите с „Тези хора“ чрез редовната ни рубрика за книжни срещи, които също няма да ни разочароват. Тази седмица в „По буквите“ Зорница Христова ни препоръчва новата дългоочаквана и „безспорна“ стихосбирка на Никола Петров и три пиеси на Тенеси Уилямс в превод на Евгения Панчева. И двете книги рязко ни издигат над „ниските топки“ на деня и ни напомнят, че четенето все още е един от малкото познати начини за оцеляване.

За нови начини на оцеляване и разумно съществуване става дума и в научните новини от Михаил Ангелов, където „Титанови сърца, генни редакции, биополимери и една космическа одисея с щастлив край“ обрисуват реалност, която точно в този исторически момент изглежда почти паралелна на обитаваната от нас. В нея обречените оцеляват, болните получават по-добра грижа, а Космосът е точка, в която духът (а не амбицията) укрепва и се извисява.

Стихотворението на месец март е от Рада Александрова. В него има и дъжд, и болка, и тържество, и една особена тъмна и природна радост, която изригва само напролет.

Ще възкръсне ли
тази земя.
Ще растат ли
треви и дървета.

Пита стихотворението. И ние питаме същото, борим се със страховете си и се опитваме да не губим надежда.

Оставяме ви да изпратите седмицата и месеца в компанията на любимата ни E.T., която – поради извънземното си естество – следи сигналите и прозира строго секретните връзки в реалността, включително телефонните между Веска, Стефка, Янка, Ванга и така до Нострадамус по права линия.

Ако и вие смятате, че е важно да не изгубим сигнала, може да ни подкрепите, лесно е – клик-клик, пиу-пиу. Айде готово.

Подкрепете ни

Приятно четене!