Не съм очаквал, че в страната, в която съм израснал [...] ще се наложи да се усещам несигурен,

гласи Facebook пост на актьора Самуел Финци от 22 юли. Ето какво пише и Еми Барух два дни по-късно:

Съпротивителните сили на нацията не никнат върху плоскостта на безпаметството. За тях трябва да се грижат – институции, лидери, интелектуалци. Писатели, артисти, чувствителни хора. А наоколо? Наоколо сте вие […] Защо мълчите, драги „демократи“, уважаеми „правилни хора“?

Написаното от Еми Барух и Самуел Финци не е без повод. Все по-честите прояви на антисемитизъм в България, чийто връх беше разпространеният колаж с изобразени хора в нацистки униформи, дърпащи човек с образа на Соломон Паси в затворнически дрехи, е тревожен знак, че в смърдящия ни политически котел започва да къкри особено токсична, лесно възпламенима смес. Такава, която застрашава да разгради и обезчовечи и без това увредената социална тъкан.

Затова прощавайте, драги приятели, уважаеми читатели! Прощавайте, че ви развалям юлското настроение с това горчиво начало на предваканционния бюлетин на „Тоест“. Истината е, че исках да го посветя на лятото и да ви препоръчам августовските фестивали в Пловдив и Банско, в Ковачевица и Созопол... Но уви, днес ми се струва по-важно да ви разкажа една друга история, случила се (не чак толкова) отдавна. История, която не повдига настроението, но посвоему повдига духа. Укрепва съпротивителните сили, за които говори Еми Барух.

През март 1943 г., по време на депортацията на евреите от Беломорска Тракия, Вардарска Македония и Пирот, депортация, за която българската държава носи пряка отговорност, Надежда Василева, 52-годишна медицинска сестра с прогимназиално образование,

единствена се осмелява да премине през полицейския кордон и да занесе вода на хората, дни наред затворени във вагоните на Ломската гара.

В следващите часове тя организира иначе пасивните си съграждани да осигуряват и носят храна, лекарства, свещи, кибрит, пелени и с помощта на няколко циганчета върви от вагон във вагон и ги раздава.* Това е може би последната храна и вода, последният знак на съпричастност към тези хора по пътя им към лагера на смъртта Треблинка, в който само за 15 месеца през 1942 и 1943 г. са унищожени между 700 000 и 900 000 души.

Но Надежда Василева е била самарянка, ще кажете, самата тя – майка и баба, имала е дълг да помага и да се грижи за уязвимите, за хората в нужда и беда, за болните, за децата, за пеленачетата. Естествено е било да се противопостави на този чудовищен акт. Как обаче тогава обясняваме нейната „единственост“?

Защо само тя? Защо само тя в цял Лом???

Да действаш „не-правилно“, против правилата, както действа Василева, е решение, преди всичко плод не на принадлежност към дадена група (на жените, на майките, на медицинските сестри, на жителите на Лом, на българите и пр.), а на морална рефлексия и на еманципирана индивидуална съвест, независима от наложените в дадения момент обществени правила.

Надежда Василева мисли и действа не като член на общност или общество, а като зрял морален субект –

тъкмо от позицията на своята непринадлежност, на своята „неправилност“, на своята, ако щете, историческа „самота“.

„Когато всички са виновни, никой не носи вина“, твърди Хана Аренд. И продължава по-нататък:

Не съществува такова нещо като колективна вина или колективна невинност; вината и невинността имат смисъл само когато са отнесени към отделно взети личности.

В действията на медицинската сестра от Лом наблюдаваме противопоставяне на индивидуално срещу колективно – и разбира се, пълна готовност да се поеме отговорността за това. В една човешка среда, подложена на извънмерно изпитание, зловещо изпразнена от определящите я ценности, Надежда Василева успява да постигне немислимото. Оттласква се от колективното в жест на несъгласие и проявява своята индивидуалност – за да остане на страната на човешкото, за да докаже (включително на самата себе си) собствената си човешкост, а впоследствие да се опита да привлече и останалите на своя страна. Единствената възможна според нея страна.

Страната, която би трябвало да е единствено възможна за всички нас.

Надежда Василева не спасява ничий живот, но спасява идеята за човешкото. Именно това спасение е в ръцете ни всеки ден.

Жест, който дължим и на миналото, и на бъдещето, и на себе си тук, сега.

Затова и призивът ми в момент, в който антисемитизмът в България се пробужда и се усилва през определени политически и партийни „мегафони“ като тези на „Възраждане“, но не само, е следният:

Бъдете чувствителни, бъдете „неправилни“, бъдете еманципирани в мислите си, бъдете зрели морални субекти. Реагирайте.

Разговаряйте за случващото се с децата си, с родителите си, с приятелите си. Ако прецените, подпишете петицията, инициирана от Зорница Христова и подкрепена вече от над 500 души. Или пък напишете нещо от свое име, дайте му гласност. Надявам се, че все още е възможно да спрем атаката на расисткия токсин и да я преобърнем в смислен разговор за миналото. И за настоящето.

Нека да започнем този разговор още днес – с острия и навременен текст на Светла Енчева „Българската резистентност към антисемитизма“.

* * *

В последния ни брой преди ваканцията ви предлагаме да прочетете още:

➜   за безскрупулното поведение на мобилния оператор „А1 България“ – Йовко Ламбрев, „От А1 с любов“;

➜   за това как управляващите партньори приключват политическия сезон – Емилия Милчева, „Коалицията по(тегли). Жегата мина“;

➜   за популистките клишета в политиката – Александър Нуцов, „Националният суверенитет и националният популизъм“;

➜   за телата – човешки и небесни – Михаил Ангелов, „Научни новини: Механизми за предпазване от болести, проблеми във „Фукушима“ и поздрави от съзвездието Кентавър“;

➜   за децата майки и трудовия пазар – Мирела Петкова, „Ранната бременност или бедността – яйцето или кокошката?“;

➜   за две новоизлезли книги, занимаващи се със сложните отношения между паметта и истината – Зорница Христова, „По буквите – Расучану, Кенаров“;

➜   и стихотворението на месец юли от авторката на „Единайсетте сестри на юли“ – Албена Тодорова, „Ако ние сме риби, които плуват в морето“.

Накрая, преди да се разделим, ви пожелавам приятно четене в дни на спокойствие и смисъл! И за да не заспим задълго под безветрието на летните сенки, ето едно парче на Робърт Алън Цимерман, известен като Боб Дилън – A Hard Rain’s A-Gonna Fall („Страшен дъжд ще падне“), което да ни държи нащрек и да ни напомня защо сме тук.

* За действията си по време на депортацията, на 18 декември 2001 г. Надежда Василева е провъзгласена от израелската комисия към Израелския институт „Яд Вашем“ за „праведник на света“.