От известно време ни стана навик посред лято да сваляме правителства, да ходим на избори, да гледаме парламентарен цирк, в който се подхвърлят мандати и се сглобяват и разглобяват мнозинства и малцинства, широки и тесни, стабилни и паянтови коалиции. Лош навик, бих казала. Защото при 36 градуса, на чаша узо или пък пред екрана със смразяващи кръвта новини от света, лека-полека вътрешнополитическите събития заприличват на умиляващ междуфамилен селски събор, който от година на година все повече преставаме да забелязваме („Говори си, не ми пречиш!“). В седмичния си анализ „България в средата на нищото“ Емилия Милчева обобщава ситуацията така: политическата нестабилност, подсилена с краен популизъм, води до тежък застой и липса на каквато и да било управленска последователност и визия. И какво от това?! Вече сме претръпнали. И претръпването, разбира се, се отразява на избирателната активност, а оттам и на изборните резултати, и на какво ли още не.

Лошото е, че претръпването към тясно политическото има общоанестетичен ефект. Ето така например проспиваме факта, че само през първите три седмици на юни (най-малко) четири жени в България са били убити от свои близки мъже – партньори, синове... Светла Енчева разглежда случаите през призмата на променящото се законодателство, но и в една по-широка ценностна рамка, защото „Насилието над жени не чака България да се оправи“.

Анестетичен ефект сковава все повече и реактивността ни към войните, които се водят в Украйна и в Близкия изток. Лесно е от привидно безопасно разстояние да слагаме етикети и да раздаваме присъди, да сме винаги прави, да се прилепяме към бързо смилаеми лозунги, които да „осмислят“ вместо нас трудни или дори немислими неща. Повече за всекидневната сложност да живееш във война и да формулираш (дори и само за себе си) какво се случва и какво може да се направи, четете в разговора на Еми Барух с израелския писател Етгар Керет „Проблемът е, че всички искат да е просто и ясно, а то не е“.

Яснота и еднозначност няма и по отношение на един на пръв поглед ясен казус – този, свързан с цифровите ни права и уреждащото ги законодателство. Белгийското председателство се отказа да подложи на гласуване в ЕС предложенията за изключения по Директивата за правото на неприкосновеност на личния живот и електронни комуникации (2002/58/ЕО). Това е пореден бюрократичен опит за премахване на криптирането от приложенията за съобщения и разговори, или с други думи – ново посегателство върху тайната на личната кореспонденция. Предложенията включват автоматизирано масово наблюдение на комуникациите чрез използване на компютърни алгоритми и изкуствен интелект.

Идеята е особено опасна, защото изхожда от изключително благородни мотиви, а именно „борба със сексуалните посегателства срещу деца в интернет“, което би провокирало напълно разбираема подкрепа. Проблемът е, че винаги когато се жертва малко свобода, за да се постигне малко сигурност, в крайна сметка се губят и двете. Защото престъпниците няма да спрат да ползват нелегални системи за комуникации с криптиране, а всички останали ще сме в паноптикума на „Големия дигитален брат“.

Опасността #chatcontrol не е отминала, а е само отложена. И макар Съдът на Европейския съюз вече да е постановявал, че постоянното и цялостно автоматизирано претърсване и следене на частни комуникации нарушава основни права и поради това следва да е недопустимо, темата се връща непрекъснато на дневен ред заради популизъм и елементарно мислене от неадекватни политици.

Какво е становището на България по този въпрос, е напълно неясно. Обществен дебат у нас също изцяло липсва. С този въпрос се е заел Богомил Шопов от Сдружението за свободен софтуер, софтyер с отворен код и цифрови права, който се опитва да разбере как възнамерява да гласува българският представител в Съвета на Европа, и да подскаже опасностите от евентуална подкрепа на такова изключение на неприкосновеността на комуникациите. „Тоест“ ще следи развитието по темата.

Не е проста и ясна и ситуацията с предстоящите избори в САЩ. При все че Съединените щати са ключов глобален политически играч, за избирателите приоритет продължава да бъде „Икономиката, глупако!“. За това „Кои са най-важните проблеми за американците в изборната година? Част 1: Икономиката“ четете анализа на Йоанна Елми.

Тази седмица ви предлагаме още един външнополитически текст – и образователен, и аналитичен: „За Китай, Европа и червените линии“ от Искрен Иванов. И докато у нас думички като „възраждане“, „величие“ и „възход“ вече отчетливо кънтят на тенекия и папиемаше, в случая с Китай не става дума за „исторически парк“, отделен от европейското с безкрайна стена, а за „острието на триъгълника, което балансира отношенията между глобалните актьори“ (по Кисинджър).

Доста жилава за осмисляне е „порцията език“, която ни поднася Павлина Върбанова този месец. „Слонът в стаята на българския правопис“ се оказва разделът с правилата за слято, полуслято и разделно писане. Защо вкъщи не е като у дома, е въпрос, на който няма да можете да си отговорите дори след като прочетете текста. Пореден пример за това, че липсата на бързи и окончателни отговори не отменя валидността на въпросите.

Стихотворението на месеца „Вниманието“ е от ирландския поет Ник Леърд и пристига при нас в превод на Ангел Игов. Красиво и тъжно размишление за обичта, загубата и деликатния, осмислящ света начин, по който бихме могли да извървим пътя си, ако не бързахме с отговорите, ако не обезболявахме мислите си.

Приятно четене (с разбиране)! И безгрижно – доколкото е възможно – лято! Без да забравяме, че след по-малко от три месеца ще свърши.