По време на разходката ни миналата неделя (ден след като платените от „Възраждане“ кретени ломиха, громиха и безчинстваха из центъра на София по време на протест за запазване на българския лев) с 8-годишната ми дъщеря виждаме на една фасада огромен черен надпис: ДА ЖИВЕЕ БЪЛГАРИЯ. На мястото на финалния удивителен знак се мъдри пречупен кръст. Детето – солидно подковано от патриотичната строева подготовка на образователната ни система – ведро възкликва: „Да живее България!“
Налага ми се, макар и неподготвена за такъв разговор (готови ли сме изобщо някога?), да ѝ обясня как всъщност символът на пречупения кръст опровергава предшестващите го думи. Разказвам ѝ и какво се е случило в Европа преди по-малко от век и как големите „камъни“ в центъра на Берлин, сред които жизнерадостно подскачаше преди две години, всъщност са поставени там, за да не забравяме онези много, непомерно много хора (да, и деца също, отговарям на въпроса ѝ), избити по особено жесток начин в лагерите на смъртта.
Колкото и да си меря приказките, в един момент от очите на дъщеря ми изригва ужас, който се налага да потуша с няколко лъжи, най-тлъстата от които е, че случилото се тогава не може да се случи сега! (Детето, разбира се, няма да се върже на подобни успокоения. И с право.) Следва въпросът дали все пак тогава, през миналия век, макар и преди по-малко от век, е имало някой, който да спасява хората, затваряни и убивани от „Хитлер и неговите войници“. Да, имало е, и не един човек, а много спасители, обяснявам. В крайна сметка затова Хитлер е изгубил войната.
А ще има ли кой нас да ни спаси, когато започнат да ни качват във влаковете?
Липсата на каквато и да била условност в така невинно зададения детски въпрос този път хвърля мен в ужас; започвам набързо и несръчно да замазвам. Междувременно трескаво мисля колко трудно е да спасяваш, след като не си сторил нужното, така че изобщо да не се стига до спасяване...
А докато водим тези неделни разговори, светът наоколо по никакъв начин не ни мотивира да се борим със страховете си.
Пацифист номер едно на планетата и кандидат-нобел дни наред се щураше като изгладняла оса, пусната от буркан, в опитите си най-сетне да сключи заветната сделка, при която да се докопа до нещо рядко, (под)земно и доходоносно. За разтуха пък пускаше в социалните мрежи ей такива стъписващи с цинизма си видеа, които ни карат да се чудим дали неусетно не сме се събудили в едно близко дистопично бъдеще. Но наглостта на Тръмп достигна позорни дъна на срещата с Володимир Зеленски в петък, когато и той, и Джей Ди Ванс се държаха като хулигани и изнудвачи в Овалния кабинет – притискаха до стената, извиваха ръце, репчеха се, заплашваха... В резултат нищо не беше подписано. Логично. При такъв грозен и безцеремонен натиск няма как да стане и в бъдеще.
А войната на Русия с Украйна, вече тригодишна, не се очертава да приключи в близките седмици и месеци – нито с победа, нито със загуба, нито със сделка (или с пладнешки обир). Не е ясно и дали в скоро време ще има възмездие за целия кървав ужас, който доскоро смятахме за немислим в третото хилядолетие на Европа. Как ще бъде въздадена справедливост? Или може би това вече не е важно?... След като на много места по света, включително у нас, се оказва, че най-ефективно работещата институция е „министерството на пропагандата“.
И докато се щипем с напразната надежда да се окаже, че всичко е било сън, насила събудената от сладката си дрямка Европа трябва спешно да взема стратегически важни решения, което, да си признаем, никак не е лесно, особено ако така рязко са те изритали от кревата.
Това поставя някои изисквания и пред нас самите – като общество, но и като отделно взети граждани. Най-вече – повече будност и осъзнатост на процесите, които текат не просто около нас, а през нас самите, през частните ни, оголени, незащитени животи. На нашето собствено, вътрешно „министерство на пропагандата“ е посветена новата статия на Александър Драганов „В капана на собствената реалност“. В нея става дума за илюзиите за истина, които индивидуално или групово си създаваме. За опасните „балони“, в които необезпокоявано се носим няколко педи над земята, докато не тупнем, трайно обезпокоени.
И за да прекарваме повечко време извън балоните, и за да не се налага да спасяваме положението чак когато ножът опре до кокала, добре е непрекъснато да си припомняме разни важни неща, които са се случили, случват се, но би било добре да не се случват повече. Ето сега например с многогодишно закъснение у нас излезе култовият графичен и алегоричен роман на Арт Спигелман „Маус“ в превод на Владимир Полеганов. В него героите уж са животни, но не съвсем. Мишките са евреи, котките – германци, прасетата – поляци. Вече сте се досетили в кой отрязък от историята се помества част от действието. Зорница Христова ни разказва повече за книгата в „По буквите: Спигелман“. А вие си я купете – и за вас, и за порасналите си деца. И се подгответе за разговор с по-малките, които не чакат подходящата възраст, за да зададат трудните въпроси, пред които реалността ги изправя.
А пред какво изправя реалността нашите ненагледни народни представители? Ами пред редкия шанс да приютят в парламентарното си лоно партия „Величие“, ако изборните резултати се променят. А до какви промени ще доведе тази промяна? Изобщо, всичко се променя, клати и очевидно виси на косъм. За да разберете повече за парламентарните баланси и акробатики в момента, прочетете анализа на Емилия Милчева „Къща от карти. Ще се скъса ли косъмът на „Величие“?“.
На фона на тази мрачна последна седмица от февруари изгрява един наистина светъл текст в поредицата „Тези хора“ – интервюто на Ина Иванова със създателката на „Книжарница в куфар“ Райна Димитрова, която ни връща вярата в общността – не онази от комфортния „балон“, а тази, която градиш всеки ден с двете си ръце, с „надеждата без основание“ и без гаранции.
Продължаваме с малкото добри новини, които този път са и научни. Михаил Ангелов ни успокоява, че астероидът 2024 YR4, който можеше без много церемонии да сложи край на глобалното изтрещяване, по всяка вероятност няма да ни тресне през 2032 г., тъй като рискът от сблъсък отново е паднал под 1%. Освен тази окуражаваща вест Михаил ни съобщава още куп интересни неща, например защо Марс е червен, в кои същества се открива генът на речта и докъде са стигнали „телепортациите“ на квантова информация. Всичко това – в „Астероиди, квантова математика, говорещи мишки и малко Марс“.
Колкото и да сте фрустрирани от случващото се наблизо и далеч, винаги идва краят на седмицата, а с него и моментът да се дефрустрирате с помощта на E.T. Пуснете си новото ѝ видео, изгледайте го и тъй като генът на речта в случая с Е.Т. е произвел гений на речта, пуснете си го още веднъж, за да чуете вся-ка ду-ма и да я осмислите.
Завършваме месеца със стихотворението на Кристин Димитрова „Ще се видим на празния лист“.
А ако искате листът, на който се виждаме с вас всяка седмица, да не остава празен, подкрепете ни!