Днес ще убия нещо. Каквото падне.
Писнало ми е да ме пренебрегват и днес
ще го раздавам Господ.
Така започва стихотворението на Каръл Ан Дъфи „Образование за свободното време“ (прев. Калоян Игнатовски). Дали е такъв случаят и с децата с качулки, които безчинстват из няколко, а може би и повече от няколко софийски мола? Социално-мрежовият и телевизионният шум, разбира се, се вдигна най-вече около един конкретен мол и неговата клета охрана: така е най-лесно – избираш си виновен и го изправяш до стената. За всички обаче е ясно, че при липсата на адекватни действия от страна на полицията и съобразен с международните спогодби справедлив достъп до правосъдие на всяко дете, алтернативното „образование за свободното време“ е превзело не едно и две публични пространства.
Срещали сме въпросните деца и в подлеза на Софийския университет (чийто праг вероятно няма да имат шанса да прекрачат), и в уличките около бул. „Ситняково“, и по бул. „Тодор Каблешков“, и около Южния парк, и в преките на бул. „Тодор Александров“, и в станциите на метрото, където гонят да бият връстниците си бежанци – също деца, но с още по-малко късмет и от тях... Някои все още носят пистолети играчки. Други имат боксове и знаят как да ги използват. Трети просто безропотно следват тълпата.
Общото е, че всички тези деца ходят или доскоро са ходили на училище. И техните родители са ходили на училище. Срещали са се лице в лице с онези страшилища-на-седемте-морета-и-дванайсетте-класа – националните външни оценявания. Още в първи клас са рецитирали „Аз съм българче“. Всяка пролет са пели „Върви, народе възродени“. И е възможно да знаят кои са Сивушка и Белчо (дори и без да са чели иначе гениалния разказ на Елин Пелин, подобно на голяма част от Facebook критикарите). Но какво от това?! Както виждаме – нищо не ги е спасило, не им е помогнало, не е угасило гнева им, не е преборило дебнещите ги бесове. И така ще е, докато поколение след поколение деца се въртят в барабана на една старомодно скована и свъсила вежди образователна система. Система, в която приятелството, взаимното уважение, емпатията, толерантността, грижата към близкото и ближното и любопитството към далечното, чуждото и другото, все още са ключови думи в европейски проекти от чекмеджето, но не и реални, всекидневни ценности, въплътени в игра, в разговор, в преживяване, в знание, в съзидание.
Мой познат, „чистач“ на българското съдържание в Meta, беше споделил с мен преди време какво му струва всеки ден да гледа задължителните секунди насилие, преди да ги свали и докладва. Както и че минути след това същите снимки или видеа се появяват на друго място, в следваща група, и в следваща. И в следваща. Че насилието се репродуцира експоненциално. И че децата плашещо често са там – понякога жертви, понякога насилници, а често и двете.
Струва ми се обаче важно да не забравяме нито за миг, че и едните, и другите деца са наши. Какво ли бъдеще ги чака, предвид настоящето им в разбити семейства, в бездушните коридори на образователната система, в мола и в подлеза, с бокса и под качулката? И въпреки всичко ми се иска да вярвам, че в някаква степен нещата все още зависят от нас, макар да изглежда, че ни се изплъзват от ръцете...
Затова и не се отказваме, продължаваме да търсим отговорите и в настоящия брой:
Започваме с един важен материал именно за децата. В „Имат думата ЛГБТИ учениците. Докато не е забранено да говорят“ Светла Енчева анализира тазгодишното национално проучване на Фондация „Сингъл Степ“ на нагласите към ЛГБТИ децата в училище. В сравнение със същото изследване от 2018 г. климатът значително се е влошил, а процентът хомофобски и трансфобски прояви от страна и на ученици, и на учители тревожно расте. С приетите по-рано през годината промени в Закона за предучилищното и училищното образование тази тенденция ще се задълбочава, а с избора на Тръмп за президент на САЩ ще получава и външнополитическа легитимация. В една такава ситуация и при липса на здрав разум в главите на голяма част от законотворците може да очакваме и зачестяване на проявите на психическо и физическо насилие, основано на пола и половата идентичност.
И „Докато чакаме здравият разум да се завърне“, председателката на Комитета по правата на детето на ООН Ан Скелтън ни призовава въпреки фрустрацията от трудните времена и поликризата да устоим на натиска, да работим с наличните инструменти, колкото и несъвършени да са те, само и само да не изоставим проекта за детските права. Разговорът е част от поредицата на Надежда Цекулова за достъпа до образование, подкрепена от „Лидл България“.
Темата за устояването на натиска се появява и във втората част на анализа „Отново на кръстопът: Българската външна политика между Вашингтон и Москва“. Искрен Иванов продължава да разсъждава върху цивилизационния избор, пред който е изправена страната ни в момента: да се превърне в истинска, съвременна, работеща демокрация – или да си остане буфер между Запада и Русия, каквато е в последните няколко десетилетия. И двете перспективи крият огромни политически залози. И различни варианти на бъдеще.
Засега обаче бъдещето – поне близкото – не изглежда никак обещаващо, още по-малко пък предлага варианти. Осмото гласуване за председател на Парламента се увенча с неуспех, което всъщност до голяма степен е... успех. За кого, питате? Ами за Румен Радев и неговите вездесъщи и подопечни служебни правителства, разбира се. Следващото тропа на вратата, докато партиите във властта скоростно ерозират, а избирателите губят и ориентация, и почва под краката си. Още за парламентарните несгоди и за кризите на републиката и демокрацията четете в седмичния политически анализ на Емилия Милчева „Време разделно“.
Плачевното състояние на политическата класа в момента не е като да не е предизвестено обаче... Понякога се оказва, че привидно категорични политически избори, идентификации и афилиации са подвеждащи и в действителност основани на ценностен произвол и непоследователност. Така е например с българското разбиране за ляво и дясно. В статията си „Особеностите на българския консерватизъм“ Александър Драганов разглежда генезиса на това понятие от 1878 г. до наши дни, като със заострен хумористичен щрих и не без помощта на литературните ни класици обрисува забележителен портрет на българския консерватор.
И от нашата страна потегляме направо на север, за да прекараме няколко „Снежни лета в една исландска хижа“. Във втората част на текста си Светла Стоянова ни разказва за опита си на хижарка – не къде да е, а на истински труднодостъпно и опасно място, където през юни разравяш тунели в снега, за да си отвориш вратата. И даваш подслон на гладни и измръзнали хора. Ако пък се наложи – ставаш планински спасител, защото често пъти положението е на живот и смърт.
Както предстои да научите, това, което е истински лукс в исландските хижи, несъмнено са пресните плодове и зеленчуци. Точно те са тема и в тазседмичните научни новини на Михаил Ангелов. Как се произвеждат по-сладки домати и отразява ли се това на добива? Има ли начин да се спасят бананите, подгонени от унищожителни заболявания? И още: нови революционни генни терапии; методи за пречистване от т.нар. вечни химикали и какви ли не чудеса, за които ще разберете само ако кликнете ето тук: „По-сладки домати, спасение за бананите...“.
Нека завършим месеца подобаващо, а именно – със стихотворение. Този път ви предлагаме „Били. Метаморфози“ от Калоян Игнатовски с пожелание да пазите в себе си и тигъра, и котарака. Светът е сложен и със сигурност ще дойде момент, когато ще имате нужда и от двамата.
А междувременно – както обикновено – ви пожелаваме приятно четене. И ако броят ви хареса, нека тигърът изръмжи, котаракът измяучи, а вие ни подкрепете, за да се срещаме още много съботи по същото време.