Преди 47 години човечеството е успяло да създаде машина, която толкова да го обича, че да се обърне и да му направи една последна снимка от Космоса, преди да изключи камерата за всичко останало завинаги. Става въпрос за космическата сонда „Вояджър 1“, която днес се намира на ръба на Слънчевата система, в безкрайното нищо, на милиарди километри от нас. Освен това леко се е побъркала и данните, които изпраща, са абсолютно неразчетими, но никой не я хули за това. Защото този необичаен пътешественик свърши много повече работа и стигна много по-далече, отколкото изобщо някой някога си е представял. През 1990 г. именно „Вояджър 1“ ни оставя онази прословута снимка на малката синя точка, която изглежда като изгорял пиксел на черен екран. Днес космическите телескопи ни пращат къде-къде по-детайлни изображения, но нищо не може да се сравни с бледосинята пясъчна люспа, която „Вояджър 1“ ни показа за последно. На нея е всичко. 

Вече втора седмица поред в „Тоест“ се вълнуваме какво става и какво ще стане с „Вояджър 1“, защото краят на сондата ще бъде и краят на цяла епоха. Миналата седмица за това ни разказа Михаил Ангелов в своите научни новини, а сега публикуваме една изключително емоционална и също толкова информативна статия за „Вояджър 1“, която вкарва по симпатичен начин в исторически контекст целия разказ около изстрелването на сондата и ни подръчква да си позволим да сме малко по-чувствителни и сантиментални, което ние, разбира се, избягваме да правим просто защото няма време за всичко. Статията е на Дъг Мюър, публикуваме я с неговото специално разрешение, а преводът е на Анелия Костова.

Обираме леко патоса и преместваме погледа си от далечния Космос към твърде близката и натопорчена политическа реалност, която на фона на вечността изглежда крайно несъществено. Но понеже предстои така напоително обговаряната ротация, се налага да кажем няколко думи и за нея. Прави го Емилия Милчева в текста си „Осми март, ден първи“, като задава правилните въпроси:

кога и как ще бъде скрепен документално съюзът – ще бъдат ли заложени реформи на основни системи, или ще се ограничат до механизма за назначения, изобщо ще се стигне ли до кооперативно равновесие, от което (и) обществото да има известни ползи?

Дали сглобката ще премине в по-стабилен строеж, предстои да разберем. Междувременно тунел „Железница“ на автомагистрала „Струма“ премина от строителен обект в годна за експлоатация инфраструктурна единица. Оказа се обаче, че самите ние като нация може би не сме съвсем преминали в настоящия век, защото продължаваме да живеем като едни предмодерни българи, които вграждат икони в тунели и невести в мостове, за да сме по-сигурни в стабилността на самото съоръжение. По този въпрос разсъждава в текста си „Икони вместо работещи институции“ Светла Енчева. 

От потенциалните външни разпади на мостове, тунели и сглобки минаваме към едни много по-важни и много по-крехки – вътрешните разпади на душата на малки уязвими в самотата си съставни части. На тях е посветена тазседмичната рецензия на Антония Апостолова. Книгата на фокус в рубриката „На второ четене“ е сборникът с разкази „Академия за китове“ от Виолета Златарева, в която се разказва за хората с нестандартна психика и за миговете, в които не са съвсем себе си. 

В една Малайзия с лют сос и съкровища ви предлагаме да се оттеглим като за финал на тазседмичния „Тоест“. Това е първата част от пътеписа на Петя Кокудева за живописната азиатска страна, където покрай пътищата растат помело, манго, драконов плод и ананас, макаци могат да ти откраднат телефона само защото го мислят за храна, а ако ти самият искаш нещо да закусиш, съвсем спокойно може да го направиш с един лют ориз.

Приятно четене на новия „Тоест“.