Ето ни в седмицата, в която с изненада установихме, че небето над милата ни татковина не е непременно от коприна. Каза ни го Европейската прокуратура в контекста на мащабно разследване на сериозни измами с парникови квоти в тецове. Загубите са за милиони евро – и за ЕС, и за България. И в милиони фини прахови частици на сметката на нашите бели дробове.

Един от тецовете, за които се смята, че не са декларирали коректно емисиите на парниковите си газове, е „Брикел“, свързван от кого ли не с Христо Ковачки. В „Тоест“ вече ви разказахме за ТЕЦ „Брикел“, който трябваше да затвори още през 2010 г. Припомнете си двете части на материала, за да разберете как е възможно да се действа с такъв размах и наглост, като се подменя една реалност, в която всички виждаме, че тецът пуши, дими и замърсява, с друга, в която по документи той бълва от комините си едва ли не свежи пролетни цветя.

Докато ги чакаме да цъфнат не само от комините на Ковачки, по стара традиция някои се закичихме с мартеници, а други – със заповеди за уволнение заради „уронване престижа на директора“. Няма значение кой е директорът – важното е, че престижът му е уронен, а това, уважаеми читатели на „Тоест“, е абсолютно не-до-пус-ти-мо.

Разбира се, че става дума за особеното представление „КОЙ работи в Народния театър“, разиграващо се на сцената на общественото (не)внимание от края на октомври м.г. до днес. Е, вече нито Велислава Кръстева, нито Александър Морфов работят в Народния театър. На Кръстева ѝ е за първи път, на Морфов – далеч не. Той е свикнал да бъде „отлъчван“ и уволняван от първата ни сцена. Разказахме ви за това през 2018 г. в краткия филм на Владислав Севов. Вижте го тук, за да затвърдите знанието си, че няма нищо ново под слънцето. Или поне под това „слънце“, което нас ни пече.

Ново би било, ако започне да се действа активно в посока създаване на Закон за театъра (или за сценичните изкуства като цяло), в който да се уредят всички въпроси, засягащи труда на хората, работещи във, над, около, зад и за сцената (и трупата, и сценичните работници, и административния състав).

В този кратък бюлетин няма да оправим въпросите на културата, затова бодро минаваме към политиката, където нещата изглеждат все така комплицирано, да не кажа закучено. В тазседмичния си текст Емилия Милчева задава въпроса на въпросите: какво бъдеще ни предлагат тези, от чиито партийни листи ще избираме на 2 април? Отговорът не е съвсем ясен, а и изглежда, няма много желаещи да го дадат. Поне Емилия е ясна и безкомпромисна в анализа си, както обикновено.

Не е много ясно и какво иска да ни каже Върховният касационен съд с решението си да отмени възможността за юридическа смяна на пола. Това практически предопределя изхода от десетки дела, чакащи решение. Не че не можем да ги водим тези дела, просто никога няма да ги спечелим. „Оправяйте се“, казват от ВКС почти в транс. Какво още – четете в изключително подробния и аргументиран текст по темата на Светла Енчева.

За щастие, в полето на науката всичко е ясно. Или е ясно поне за онези, които разбират от нея. На наша страна си имаме Михаил Ангелов, който ни я превежда на човешки език и ни избира някои особено любопитни научни факти. Тази седмица той ни разказва за хидрогеловете, от които „поникват“ синтетични кожи, нови мозъчни клетки и даже органоиден интелект, който сяда и играе на компютърни игри. Това, последното, е изкуствен интелект, само че естествен – със съвсем реални живи клетки. Объркахте ли се? Вижте текста на Михаил, за да ви се изясни.

Ясно като бял ден в град с тец на Ковачки е положението на центровете в България, предлагащи услуги за зависими хора. Реално тези места са толкова малко, че е цяло чудо, че съществуват. За едно такова „чудо“ ни разказва Юлия Георгиева – председател на Управителния съвет на Фондация „Център за хуманни политики“. Фондацията е двигателят зад Розовата къща – единствения засега у нас нископрагов център за хора със зависимости. Как мечтата да има такова място се превръща в реалност, какво коства всичко това и какво правим после – Юлия разказва от първо лице в „Позитивно за Розовата къща“.

В опит да завърша позитивно, колкото и да ми е трудно в тази мъглива във всяко отношение седмица, ще ви препоръчам да минете едно второ четене със Севда Семер на книгата „Един ден в музея“ (изд. „Точица“, 2021). Това е гид за най-известните музеи в София под формата на комикс с текст от Зорница Христова и илюстрации от Сияна Захариева. Книгата е като карта със съкровища, която превръща музейното пространство в площадка за игра, като разчита на най-великото детско оръжие, пробиващо всеки мрак – любопитството.

Намерете си го това любопитство, в случай че сте го изгубили през годините, и си го ползвайте при нужда, защото може и да е вярно, че е убило котката, но също толкова вярно е, че без него сме едни органоидни интелекти, бързо приближаващи срока си на годност. И спирам да пиша, защото изречения като горното могат да ви откажат да четете. А не бива. „Тоест“ е за четене – приятно да ви е.