Седмицата (27 януари

89 секунди до полунощ.

Звучи като супер име за банда, готова да блокира сайта на промоутърите си, докато разпродава светкавично билети за концерта си на стадион „Васил Левски“. Ще ви разочаровам – не е банда. Не е и някакво ново предизвикателство в социалните мрежи, от което един ще се отрови, а друг ще падне през балкон и това ще доведе до 400 различни репортажа в сутрешните блокове.

89 секунди остават на човечеството до пълното му унищожение заради цялата психопатия, в която живеем – ядрени заплахи, военни конфликти, климатични изменения и пр.

Тази седмица Бордът по наука и сигурност на „Бюлетин на атомните учени“ премести стрелките на Часовника на Страшния съд на минута и 29 секунди преди полунощ. Когато стрелките на този часовник се съберат, се предполага, че всички ще се превърнем в тикви. Последно стрелките са местени преди две години, когато отбелязаха 90 секунди до края на човечеството. За две години сме минали с още една секунда напред. Което означава, че с това ведро темпо можем да се ориентираме към изчезване след някое и друго десетилетие.

Всичко е по план. Не се бутайте, апокалипсис ще има за всички.

Междувременно „Тоест“ стана на 7 години. Като медия, издържаща се само и единствено от даренията на верните си и ангажирани читатели, нас изчезването не ни плаши. То е в менюто всекидневно. И като независима медия за тези 7 години „Тоест“ е минала през какво ли не. Била е „всякаква“ и „на всекиго“.

Истината е, че „Тоест“ е на читателите си.

Затова ако смятате, че първите седем минаха добре, и искате да се виждаме още, подкрепете ни. И изобщо подкрепяйте хората, каузите и инициативите, в които вярвате, защото те на това разчитат. Бъдете активни. Не чакайте да ви молят. Защото „Е, ами що не казахте!“ е чудесна реплика за ситуация след-дъжд-качулка, но не върши работа навреме.

Ето, подкрепете например „Ден“ на Димитър Панайотов и Александър Николов, които започват платформа за мултимедийна документалистика. Първата им тема е за безводието в България, разказано през реалните човешки истории. Страхотно разработена, умно написана, талантливо илюстрирана. И това, че в България нямало истинска журналистика и качествено съдържание, да си го спестим, защото има.

Впрочем материалите в „Тоест“ от последната седмица доказват тъкмо това.

Започвам отзад напред с текстa на Емилия Милчева „Как навигира новата коалиция“, който може да ползвате като бюлетин за случилото се в държавата през последната седмица. Емилия прави подробен обзор на политическите събития в страната, където се прескачат еврозони, проектобюджети, кораби, шпиони… Ако имате да наваксвате с политика – идеално ще ви дойде.

Като стана дума за наваксване, трябва да си кажем, че Европа има да наваксва по отношение на технологиите. „България в Европа и Европа срещу света – къде сме в технологичното състезание?“ е материалът на Александър Нуцов по темата. В него той разглежда Европа – и в частност България – в контекста на световната технологична надпревара. Засега ни водят с няколко обиколки.

Пак за технологии – само че такива, които по-скоро ни разделят, отколкото ни помагат да живеем по-добре – става въпрос в текста на Александър Драганов „Отборите на разделението“. Авторът отваря социалните мрежи – ама повече като за дисекция, отколкото за да скролва в тях – и ни разказва каква е схемата, по която биваме „сортирани“ през балоните и ехо стаите, обитавани от нас онлайн.

С бърз поглед към личния ѝ Facebook балон започва темата на Светла Енчева тази седмица, но само колкото да се допита до мнението и познанията на контактите си по отношение на един любопитен въпрос – защо в България трябва да си майка, за да дариш яйцеклетка. Светла се впуска в търсене на информация и стига до интересни открития, като например това, че не се намират други страни, в които само раждали жени могат да даряват яйцеклетки. Може ли държава като България, която уж цели да повиши раждаемостта, да си позволи да утежнява донорството на яйцеклетки с изисквания, които на практика не съществуват в много други страни? Явно може. Научете повече от материала на Светла.

Много е интересно как политиците говорят за повишаване на раждаемостта и за „повече българчета за България“, само дето не сме наясно, като ги родим тези българчета, кой ще ги лекува. Оказва се, че в цялата страна липсват педиатри. В средата на януари стана ясно, че в разгара на грипната епидемия пациентите от педиатричното отделение в Пернишката болница трябва да бъдат транспортирани до София, защото няма кой да ги лекува на място. А ако успеем да ги избутаме тия деца някак здрави и живи до детската градина, има опасност да се сблъскаме със същото и там – липса на места, липса на персонал, липса на разбиране изобщо какво е ранното детско учене. Затова и повечето детски градини в страната изглеждат плачевно. Материалната им база и начинът, по който са мислени пространствата в тях, са пряко свързани с масовата концепция за малките деца – трябва да има къде да спят и да ядат, и може би някъде да се поразходят – общо взето, малко като добитък ги гледаме.

Парадоксалното е, че дори когато са прясно ремонтирани, детските градини продължават да изглеждат плачевно. В статията си „Архитектурният облик на детството: Какви детски градини искаме?“ Христо Станкушев, Емил Христов и Стелиян Ботев разсъждават по темата какви трябва да са местата, в които децата ни прекарват дните си, а материалът е илюстриран с добри примери от тукашни детски градини.

Както винаги в последната седмица на месеца, имаме и стихотворение. Този път това е „Щъркели“ (сами си направете аналогията с децата, ако е необходимо; аз няма, че се изтощих) и е от Димитър Кенаров.

Имаме си и нещо ново, което си подаряваме за рождения ден. Казвам „нещо“, защото то няма претенции да е коментар, анализ или бюлетин, а по-скоро алтернативен, ироничен и хумористичен поглед върху действителността. „Т.е. от Е.Т.“ е новата ни рубрика, в която веднъж седмично Елена Телбис (търсихме някой с инициали Е.Т., че да ни пасне на т.е.-то) ще си говори каквото си иска. Ето ви едно скромно тийзърче. Съвсем скоро – и повече.