Измина седмица, в която станаха толкова много неща и в същото време не се случи нищо ново. Изумително е как в България успяваме всекидневно и с лекота да докажем това, което учените се опитват да докажат с години – че времето е произволна човешка конструкция и въобще не е задължително да се движи така, както ние си го представяме. Наскоро дори излезе информация за проучване, според което в един момент времето буквално ще спре.

Е, тук то е спряло отдавна. Или е останало едно късче от него, в което сме принудени да се въртим като добитък в егрек и да преживяваме едно и също отново и отново. Избори, неадекватни главни прокурори, безкрайни служебни правителства, президенти с голям глад за власт и желание за партийни проекти, руско влияние, русофилски партии, протести, опити да се влезе в Шенген и еврозоната, показни убийства на знакови имена от подземния свят, записи, снимки – на пачки, на къщи, на любовници, бой в парламента…

Да, дори боят в парламента се повтаря всяка година по същото време. И тази година на 1 юни депутатите се плюха и се блъскаха, и миналата година на 1 юни пак беше същото. Тогава дори имаше деца в пленарната зала, на които тържествено им честитиха празника, преди да им покажат как възрастни мъже са успели да запазят „детското“ в себе си.

В една от новинарските емисии на 1 юни (вече не си спомням коя, защото, както казах, всичко ми се слива) развълнуваната репортерка определи случващото се в парламента като „безпрецедентно“. Но всъщност няма нищо „небивало“ в това, което става в нашето Народно събрание. То си е така по фабрични настройки още от 90-те години, когато като дете обожавах да гледам по телевизията и „Парламентарен контрол“, защото се биеха и раздърпваха от време на време и беше много вълнуващо, и „Милион и едно желания“, защото даваха детското „Мариан Първата“, в което също се биеха, стреляха и преследваха, само че в контекста на Френската революция, а не на посткомунистически преход (ех, какви филмчета имаше едно време!).

Единственото ново, което видях и прочетох тази седмица, беше броят на „Тоест“. Той започна с анализа на Емилия Милчева (вместо традиционно да завърши с него). „Този юмрук на Радев харесваме ли го?“ се появи в резултат на безпрецедентното (ето тук думата си е намясто) връчване на мандата на ПП–ДБ, когато президентът дори не се ръкува с представителите на коалицията и им съобщи на всеослушание с каква неохота им дава тази папка. Със същия успех можеше просто да им я метне на масата и да излезе от залата.

„Тоест“ продължи с текста на Светла Енчева „Моето „Времеубежище“, в който тя споделя своя личен прочит на романа на Георги Господинов и обяснява защо тази книга се намира на „най-горния рафт“ в библиотеката на душата ѝ. Покрай „Времеубежище“ се случи още нещо „безпрецедентно“ – имаше огромна опашка на Панаира на книгата за среща с автора и автограф от него.

Новото в „Тоест“ е и поредицата за важни и все още непреведени на български език книги от различни национални литератури. В първата и втората ѝ част се говореше за нидерландски и норвежки книги, а в третата Йоанна Елми ни води към Украйна с трима съвременни украински автори, докато следим пътя по картата на общата ни културна и историческа памет.

Още едно приятно пътуване гарантира тазседмичният „Тоест“. Правим го с безкрайно вкусния текст на Атанас Шиников за кухнята на средновековните араби, в която се прескачат вкусове, аромати и цветове, но се говори и за местата за хранене като жест на културен избор и социален статус. Не е препоръчително да четете този текст гладни, защото има опасност на по-чувствителните да им се изостри апетитът и да няма откъде да си набавят агнешка главичка или свинска шунка с ароматни треви (да, свинска шунка и в арабския свят!). Затова подложете нещо и четете текста за вдъхновение.

Нови всеки път са и малките парчета наука, които подбира Михаил Ангелов. Тази седмица той обяснява защо се трансплантират митохондрии, за какво ще ни помогнат генетичните редакции в селското стопанство и как така може да се улавя ДНК от въздуха.

Завършвам бюлетина не със състава на новото правителство, защото вероятно вече всички са наясно с него, а с един кратък епизод от сутрешния блок на bTV в петък. След прекъсване на програмата за включване на Николай Денков от парламента водещият казва: „Сега се връщаме на Централните софийски гробища, за да видим променила ли се е там ситуацията.“ Сега, на вас може и да не ви се струва, че ситуацията на едни гробища може да е особено динамична, но – хей – нека не прибързваме с изводите. Оказва се, че точно преди Черешова задушница се започват ремонтни дейности, за да не е гробищният парк в кал и локви. Той не че е в кал и локви от вчера, просто наесен има местни избори и всички избиратели са ни важни. И ако сме буквалисти, особено важни са ни „мъртвите души“ и тежко неактуализираните избирателни списъци.

Но в един по-философски прочит на това „връщане“ към гробищата щяхме да си дадем сметка, че всички рано или късно свършваме там. И няма да е лошо да си го припомняме всекидневно, както и да назначим по един специален придружител към президенти, премиери и министри, който да им шепне Memento mori. Последното не е ново. Ново ще е, ако паралелно с това сменим надписа на Народното събрание, защото „Съединението прави силата“ изглежда като твърде голяма хапка за нашата уста. Моето предложение е епитафията на гроба на Казандзакис: „Не се надявам на нищо, не се страхувам от нищо, свободен съм.“ Може би децата ни ще го сложат този надпис. Ако изобщо дотогава намират смисъл да им се занимава. Впрочем наша работа е да им осигурим смисъла. Само казвам, не се заяждам.