Изминалата седмица ще се помни заради първото посещение на украинския президент Володимир Зеленски в България. То беше съпроводено с важни решения на парламента, свързани с различни форми на истинска, а не декларативна подкрепа за Украйна. Ето че се случват и събития в настоящето ни, с които да се гордеем. В една съвременна демократична страна повод за гордост би следвало да са нещата, които правим, а не идеализираната история или високи колци със знаме на върха – като този на Рожен, чийто строеж междувременно тече с пълна пара.

За измиването на срама от челото трябва да благодарим на крепящото се с цената на нелеки компромиси ротационно правителство на Николай Денков и Мария Габриел. Що се отнася до президента Румен Радев, в разговора си със Зеленски той показа по-ясно от всякога, че не изпълнява основната си конституционна функция – да олицетворява единството на нацията.

В „Тоест“ също имаме не един, а два повода за радост. Единият е, че можем да представим и втория продукт от съвместното ни начинание с шоколадовата фабрика „Гайо“, при което един лев от всеки шоколад отива за „Тоест“. Извадих късмет, че тази седмица съм дежурна по бюлетин, така че на мен се падна честта да представя шоколада, който е черен (70% какао от Венецуела), с пеканови ядки, карамелизирани в кленов сироп. Пък аз тъкмо черен шоколад обичам. Кутия с шест шоколада на цена без търговска надценка може да поръчате директно от производителя. Имате избор от кутии само с черни шоколади, само с млечни или наполовина и от двата вида. Ако искате единични бройки, засега вариантът е да ги купите от Laika.bg. Надяваме се много скоро да ги има и на други места.

Вторият повод за радост е, че към Читателския клуб на „Тоест“ се присъединиха още две издателства – „Кръг“ и „Рижко“. За активните ни дарители това означава, че ще могат да купуват книги от тези и още 14 български издателства с 20% отстъпка от коричната цена.

И тъй като сме на вълна радостни събития, ще започна прегледа на публикациите в „Тоест“ от последната седмица с дебюта на Габриела Манова при нас. Тя разговаря с Анджела Родел, преводачката на английски език на романа „Времеубежище“ от Георги Господинов. На 23 май вечерта романът спечели престижната награда Booker International, която беше поделена между Господинов и Родел. В интервюто тя разказва за живота си на американка, дошла в България в много труден за страната ни период, и споделя възгледите си за преводаческата работа.

Връщаме се на политическа вълна. Статията на Емилия Милчева „Гешев вдига дървен меч“ е по повод новото НПО „Справедливост за България“ на доскорошния главен прокурор Иван Гешев, което има амбицията да се превърне в политически проект. Има ли обаче кой да му повярва на Гешев, че се бори за справедливост, след като беше три години на позицията с най-много власт да я въздава, пък справедливост не видяхме? Емилия обръща внимание и върху логото на организацията на Гешев, в което има меч, силно напомнящ на меча на логото на ДС, правено по образец на това на КГБ, както и на меча от логото на фирмата на Слави Трифонов „Седем осми“.

Като стана дума за ДС, през последните седмици най-големият проблем се оказаха не бившите агенти и служители на социалистическия репресивен апарат, които продължават да са активни в социално-политическия живот в България и да са редовни гости в телевизионните студиа, а кандидатът за кмет на София Васил Терзиев, издигнат с подкрепата на ПП, ДБ, „Спаси София“ и „Екипът на София“. Защо? Защото дядо му, баща му и чичо му били служители на ДС. За тези двойни стандарти разсъждавам в статията си „Васил Терзиев, Арнолд Шварценегер и непреработеното минало“.

Оставаме на вълна ДС и с интервюто на Боряна Телбис с разследващата журналистка Миролюба Бенатова „Истинският разговор за ролята на ДС в Прехода никога не е започвал“. Според Бенатова, която изследва темата не от вчера, имената на хората с прякори и техните връзки с властта не бива да се забравят, защото са анамнеза на Прехода. И на политическия, и на икономическия преход. Затова границите между държава, организирана престъпност и контрабанда са доста условни. А службите, неизчистени от кадри от времето на тоталитарния режим, продължават да си работят и след 1989 г. – достатъчно е да си спомним агентурния псевдоним на Бойко Борисов  – Буда. Бенатова засяга и темата за агентурното потекло на Васил Терзиев и привилегиите, с които той е отраснал.

Крайно време е да погледнем и извън България. Знаете ли коя е най-голямата етническа група в света, която си няма държава? Не, не са ромите, а кюрдите, казва Александър Нуцов в статията си „Кюрдският въпрос и „бездомността“ на 30 милиона души“. Той разказва как е станало така, че население, няколко пъти по-голямо от българското, е разпръснато между границите на Турция, Ирак, Иран и Сирия, и каква е връзката на управлението на Кемал Ататюрк с това.

Дойде време и за личната ми препоръка. Този път обаче тя не е песен или филм, а покана за размисъл. Идеята ми дойде, преди да съм прочела интервюто на Боряна с Миролюба Бенатова и затова няма връзка с него.

Предложението ми е да помислим за привилегиите. В България сме свикнали да се възприемаме като лишени от привилегии, които други притежават. Затова рядко се замисляме за собствените си привилегии.

Ние, авторите и читателите на „Тоест“, със сигурност сме грамотни. Имаме достъп до електричество, вода и интернет, които спират само по изключение, и тогава вдигаме шум до небето. Ако живеем в България, а не в някоя по-добра за живеене от България страна, и разчитаме на някоя от топлофикациите да ни снабдява с топла вода, годишната профилактика е винаги голяма драма. Имаме покрив над главата си, върху който не очакваме всеки момент да падне бомба. Нито сме в постоянен страх домовете ни да бъдат съборени като „незаконни постройки“.

За по-голямата част от хората по света комбинацията от всички тези неща, които приемаме като саморазбиращи се, изобщо не е даденост. Включително и в България има социални групи, достъпът на чиито членове до образование, ток, вода и дом не е гарантиран.

Преди няколко месеца се запознах с германка, която от 30 години живее в Ямайка. Там обитава къща, която с мъжа ѝ така и не са достроили. Седем години са нямали ток. После са проимали, защото са се научили да го крадат. Топла вода пък нямат изобщо – къпят се със студена. Нямат и водопровод – разчитат на дъждовна вода. Здравни осигуровки не могат да си позволят. Като тях живее голяма част от населението на Ямайка и региона. Жената каза, че човек всъщност има нужда от много малко, а аз се засрамих заради всичко, което имам, без да го оценявам.

България може да е най-бедната страна в ЕС, но пък ЕС е едно от най-добрите места за живеене в света. Ние нямаме заслуга, че сме се родили на привилегировано място. А онези, които от наша гледна точка пък имат всичко, са загубили привилегията да имат нормален частен живот.

Така че – трудна е темата за привилегиите…