Човекът е най-безпомощният бозайник. При раждането си човешкото бебе не вижда добре, не се движи кой знае колко успешно, дори главата си не може да държи изправена. Прохожда и проговаря около и след първата година – на тази възраст повечето други бозайници вече се придвижват и се хранят сами. Накратко, за да оцелее, човекът е тежко зависим от други хора. 

Пак да го кажа: за да го има на този свят, човекът зависи от човека. 

Тогава защо е този глобален зор да се мразим и избиваме по най-различни начини? И тук въобще не искам да влизам в някакъв неохипарски дискурс, в който всички сме цветя, живеем в мир и светлина и сме добри, та добри. Съвсем практично е: колкото по-малко се тормозим едни други, толкова по-добре за децата ни; толкова повече от тях ще оцелеят. Защото мен лично в момента ме е срам пред децата ми – че възрастните в този свят го добутаха до това положение. И ме е страх по същата причина. Колко от вас изпитват вина, когато прегърнат детето си, защото са го довели в свят, който с всеки изминал ден става все по-зле? Толкова зле, че тази седмица Иван Костов си позволи да го сравни с времената непосредствено преди Първата световна война. 

За добро или за лошо, всичко зависи от нас и от изборите, които правим. 

И седмицата в „Тоест“ започна с избори. Яна Хашъмова обърна погледа ни към гласуването в САЩ и Полша, което привидно няма нищо общо с нашето, но всъщност се оказва, че някои неща са едни и същи навсякъде по света. Емилия Милчева прави сравнение между двамата кандидати, които утре ще бъдат на балотаж за кмет на столицата. Двама души, родени в София през 1978 г., с различен старт, социален бекграунд и умения. Два свята, които в идеалния вариант може би се срещат някъде. Но идеален вариант няма, така че изборът на 5 ноември е неизбежен, пише Емилия.

За кризата, в която се намира светът, говори и Галин Стоев пред Стефан Иванов в интервю, което „Тоест“ публикува съвсем тематично в Деня на народните будители.

Ние сме на прага на огромни промени и въпросът е дали в колективния облак и в колективното съзнание желанието за катастрофа е по-голямо от желанието за мир. В момента имам чувството, че желанието за катастрофа е по-голямо, а ако това е така, то катастрофа ще има. Не мога да предвидя под каква форма, но единствената надежда в случая е, че катастрофата е нещо, през което трябва да се премине. 

„Времената на криза не търпят вакуум. Думи винаги трябват. Въпросът е кой говори“, пише Йоанна Елми в текста си „Има ли право Палестина на литература?“. В него тя разглежда въпроса с отмененото награждаване на палестинската писателка Адания Шибли и с все по-утежняващата обстоятелствата склонност на обществата да се разделят на „за“ и „против“ около някаква виртуална арена, върху която умират истински хора.

За начините, по които ни манипулират и разделят, разсъждава тази седмица Светла Енчева в материала си „За джендъра на машините, или за активните мероприятия“. Звучната фраза „активно мероприятие“ брандира целия първи тур на местните избори и ни остави с усещането за безпомощност – че пак някой друг е решил вместо нас. Всъщност, смята Светла, въобще не сме толкова безпомощни, колкото и изкусно да е активното мероприятие.

Липсата на информираност и образование, която може да те доведе до безпомощност и истинска безизходица, е темата в текста на Мирела Петкова. С „Всеки има право на образование“ продължаваме поредицата за ранната бременност и ефектите от нея върху твърде много съдби – повече, отколкото маргиналността на проблема предполага на първо четене.

„На второ четене“ пък е традиционна рубрика в „Тоест“. Тази седмица в нея Антония Апостолова разказва за „Неясните очертания на света“ на Ирис Волф. Според Антония този роман е доказателство, че „животът е направен от подробностите“. И с това твърдение няма как да не се съглася. Всички хора, бягащи от война или природни бедствия, го потвърждават, като казват, че нещата, които им липсват от предишния живот, са именно подробностите – да риташ футбол с приятели, да изпиеш едно кафе с майка си, да завиеш спящото си дете, преди да си легнеш и ти. Това са малките детайли от деня, тях ги няма в новините, никой не ги съобщава, защото те са тъканта на живота и няма нужда да ги обговаряме в извънредни емисии и ексклузивни интервюта. Сещаме се, че ни липсват, когато тази тъкан я разкъсат бомби, загуби, катаклизми. За тях със сигурност ще чуем по новините.

Антония Апостолова има още един текст в тазседмичния „Тоест“ и в него също по някакъв начин става дума за „подробностите“. Тя разговаря с поета Георги Гаврилов за новата му книга и за всичко случващо се в света. Прочетете това интервю, както и всичко в „Тоест“ от тази седмица. Оставям ви на собствените ви избори и житейски подробности с кратък откъс от разговора на Антония и Георги:

3 сутринта е часът, който се споменава непрекъснато в книгата. Какво ще се случи тогава?

3 сутринта е символ на времето, когато не би трябвало нищо да се променя. Лично аз винаги съм го възприемал като момент, в който светът спи, хората спят – добри, лоши, всякакви, – просто спят, денят е свършил, новините са се изчерпали и няма нищо повече. Ето това изгубено спокойствие на 3 сутринта ми липсва от известно време насам. Вече нямаме „час на нищото“ и това е изнервящо.