Седмицата (30 септември – 5 октомври)

Миналата събота израелската армия ликвидира лидера на „Хизбула“ Хасан Насрала. Ден по-късно крайнодесните спечелиха изборите в Австрия с почти 30% от гласовете. И макар че съставянето на правителство изобщо не им е в кърпа вързано, самата мисъл, че ще имат най-много депутати в парламента, е смразяваща. Междувременно Израел бомбардира пристанище в Йемен, контролирано от хутите, и започна сухопътна операция в Ливан, насочена срещу „Хизбула“. В отговор на това във вторник вечерта Иран изстреля над 100 балистични ракети към военни цели в района на Тел Авив.

На фона на мрачните международни новини и на поредната ескалация на напрежението в Близкия изток, у нас наследниците на ДПС се ръфат до кръв преди приближаващите избори, докато държавни институции им устройват зрелищни мачове. А на нас не ни остава нищо друго, освен да се молим на 27 октомври някой изобщо да отиде да гласува, защото при очакваната ниска избирателна активност „Възраждане“ ще станат втори... А това значи още и още недемократични, дискриминационни и направо дебилни закони и законови промени на наш гръб и на гърба на горките ни деца.

Посред този тежък военен (и не само) екшън, който тече на все повече фронтове и обсебва и екраните, и умовете ни, празнувахме Mеждународния ден на преводача и Световния ден на музиката и поезията. Само как звучи това след всичко изброено по-горе?! Като несвоевременен, дори някак циничен клубен купон на чудаци?

Но не, това не са различни светове. Никога не са били... Без Ане Франк, Примо Леви, Паул Целан, Солженицин, Шаламов, Алексиевич, Херта Мюлер и много други зверствата на демоничните режими през ХХ век биха останали зад хладната музейна витрина, безопасно отделени от нас. Не биха се превърнали в разказ. В наточено острие, което да разкъсва ципата на комфорта ни всеки път, когато се опитаме да забравим. В ненаучен урок, който обаче лесно може да бъде припомнен, щом забие камбаната.

Според проекта „Недописанi“ 195 украински писатели, поети и изобщо хора на литературата са загинали от началото на войната с Русия. И броят им расте... Затова на такива дни като 30 септември и 1 октомври не просто се поздравяваме с постигнатото и си раздаваме награди, а празнуваме дългата памет на думите, която надживява телата ни и не може да бъде прекъсната от никоя и ничия война.

И тъй като напоследък думата „война“ изниква от всеки ъгъл на картата, в този брой подновяваме украинската ни поредица с вести от фронта и от тила благодарение на Николета Атанасова. Тя ни разказва за поредното си пътуване до „Несломимата Украйна“ и отново ни среща с вече познатите ни Алла и Володимир, които продължават да вярват в добрия изход.

На домашния фронт Емилия Милчева пита „Кой бърка в джигера“ и насочва прожекторите към политическия ринг, където Пеевски продължава да вика „Дръжте крадеца!“ и да млати доскорошния си ментор Доган не без помощта на крепостните си институции.

Светла Енчева пък ни запознава с едно чисто ново понятие, свързано с гражданската регистрация – „служебен адрес“. Благодарение на въвеждането му в закона, гражданите без постоянен адрес и следователно без лични документи най-сетне получават право на такива. Става дума за страшно много хора – роми, бездомни, българи, живеещи в чужбина, и дори чужденци, пребиваващи в България. „Служебен адрес. Как парламентът върна гражданските права на десетки хиляди души“ – прочетете тази статия и ако имате близки или познати в такова положение, известете ги за промяната.

Колко често ви се случва убедеността ви в собствената ви грамотност да се разклати при вида на странно правописно решение или на дразнеща езиковата ви чувствителност граматична употреба? В „Има ли душа отборът?“ Павлина Върбанова ни поднася поредната жилава „порция език“, обилно гарнирана с местоименията от мъжки род „кой“/„кого“ и поръсена с противоречащи на интуицията ни правила за тяхната употреба.

В рубриката „На второ четене“ Стефан Иванов ни представя книгата на руския писател и емигрант Гайто Газданов „Завръщането на Буда“, в която един студент фланьорства из Париж и открива многото дъна на реалността. Както всъщност всеки от нас всеки ден...

Желаем ви приятно четене, слънчево време и здрави нерви, за да посрещнем предстоящото, каквото и да е то! Разделяме се с поезия и музика – шест песни на Майкъл Наймън по стихотворения на споменатия по-горе Паул Целан, изпълнени от Уте Лемпер. Четвъртата песен е Corona:

От ръката ми хрупа есента своя лист: ние сме приятели.
Измъкваме времето от орехите и го учим да ходи:
времето пак се завръща в черупката.

P.S. И докато крачите в меката есен, не забравяйте, че съществуваме само благодарение на вашата подкрепа.