Седмицата (31 март

Умирането е процес.

Органите и системите отказват една по една. Чак след като те са приключили, главното командване а.к.а. мозъкът слага край на цялата операция. Според някои изследвания тъкмо главният мозък остава активен за определено време (със сигурност поне 30 секунди) и след като умрем. С други думи, имаме достатъчно време да разберем, че сме мъртви. Знанието, че си мъртъв, изглежда, е краят на процеса умиране.

И някак настъпва успокоение. Свърши се зорът.

Има хора, преминали през т.нар. близко до смъртта преживяване (NDE – near-death experience), които се връщат и разказват. Според изследователите това преживяване е онзи финален момент, в който тялото ти вече не работи, останал е само мозъкът – той продължава да е активен и очевидно успява да рестартира двигателите на някои от нас и да ги върне отново в света на живите.

След това завръщане обикновено се наблюдава сериозна промяна у човека, „прибрал се от отвъдното“. Според изследователите повечето хора съобщават за едни и същи постефекти, част от които са (освен логичните загуба на страх от смъртта и вяра в задгробния живот): по-сериозно ценене на живота; повишено самочувствие, но и много по-голяма способност да състрадаваш; много по-малък фокус върху материалното и доста по-голям върху смисъл, цел и посока; по-голямо желание да учиш, да разбереш, да промениш; някои хора започват да подхождат по-осъзнато към опазването на околната среда, а други твърдят, че са станали по-интуитивни.

Разбира се, има и някои негативни постефекти, които не мисля да споменавам, защото не ми се връзват с тезата, а тя е, че ние сме мъртви.

Всички системи са отказали. Здравеопазване, образование, правосъдие, сигурност… Всички.

Мъртви сме и се намираме в онези 30 секунди добавено време, в които мозъкът може да реши дали да ни върне обратно в играта, или ще броим мача за свирен. За да ни върне обаче, сигурно е редно да покажем някакви съпротивителни сили, да има някакво, макар и минимално желание за живот, да има нещо, за което да се хванем, че да пуснат тока отново. Бащата на 12-годишната Сияна, нелепо загинала в катастрофа в началото на тази седмица, се надява детето му да не си е отишло напразно и да стане причината хората да се събудят и да спрат да се примиряват с изключилите системи. Майката на отишлата си без време Даная – Ани Стоянова, мислеше по същия начин. Вероятно затова учреди фондация на името на дъщеря си и не спира и до днес да се опитва да промени нещо по линия на детското здравеопазване. Обаче не ѝ помагат особено да запази съпротивителните си сили.

Никой родител не иска да допусне мисълта, че детето му си е отишло напразно. Такава ненавременна, неестествена и непосилна за понасяне от човешкото съзнание смърт трябва да има някакво обяснение. Поне така ни се иска.

Но ето че тази седмица е Сияна.
Преди време беше Даная.
Наскоро се разгневихме и заради Адриан, който не умря, но е искал да е мъртъв, докато доведеният му баща го смазва от бой и всички мълчат.
Пò миналата година беше 15-годишният Филип, прегазен на пешеходна пътека в центъра на София от шофьор с над 2 промила алкохол в кръвта си.

Няма да продължавам.

Но събуждането все не идва.
Не пускат тока.
Не рестартираме системите по-осъзнати, по-състрадателни, по-целеустремени.

А може би онези 30 секунди бонус мозъчна активност са свършили и вече сме окончателно мъртви, преминавайки в някакъв постмодернистичен задгробен живот с ултрафини настройки за мъчение, в който всеки път, уж различни (но все същите), отваряме нова (но все същата) врата и сме принудени да преживяваме всичко по един и същи начин.

Подобен паралел прави и Стефан Иванов в тазседмичния си текст в рубриката ни „На второ четене“ за книгата на Джонатан Лител „Една стара история“.

В броя можете да прочетете още: