И това ще отмине. Въпросът обаче е как. Свикнали сме да възприемаме демокрацията като даденост. Тя обаче не е. Някои от нас дори си спомнят какво е да я няма.
Седмицата, в която Доналд Тръмп спечели президентските избори в САЩ, а разгневена тълпа провали премиерата на пиеса на Бърнард Шоу, режисирана от Джон Малкович, е към края си. След още четири години от живота ни и Тръмп вече няма да е президент на САЩ. Стига да не е изпълнил предизборното си обещание, че ако американците го изберат, повече никога няма да им се налага да гласуват.
В България се чуха и гласове: ето, в САЩ гледат себе си, хайде да правим и ние така, какво ни интересуват изборите там. Живеем обаче в глобализиран свят. Преизбирането на Тръмп ще се отрази на България поне по два начина.
Първо, щом е възможно страната, символизираща демокрацията и в немалка степен задаваща международния тон, да избере да я оглави осъждан престъпник, който си позволява да обижда и заплашва медии и политически противници, какво да очакваме от България?
Политик, санкциониран по закона „Магнитски“, върти държавата на пръста си? Чудо голямо, то Тръмп го осъдиха, ама... Тълпа провали театрална постановка? Е, ами американци, вдъхновени от Тръмп, нахлуха в Капитолия, пък ние – за един театър... Противопоставяме се на фалшиви новини? Тръмп може да си позволи да говори всякакви небивалици – например, че хаитянските имигранти в Спрингфийлд ядат домашни любимци или че в някои училища се извършват операции за смяна на пола на деца – и да го преизберат.
Второ, перспективите в международен план не изглеждат добре. За палестинците например става все по-трудно да се надяват на разрешение на конфликта с Израел, при което се признава тяхното право да съществуват. А ако в резултат на липсата на подкрепа от страна на САЩ Украйна е принудена да капитулира, това няма да означава край на войната, както обещава Тръмп. Ще означава развързване на ръцете на режима на Путин. При което нищо не ни гарантира, че бомбите няма да почнат да падат и над молдовски глави, после – над румънски и български, след това – над западноевропейски... В една такава ситуация на България бомбите може и да ѝ се разминат, ако тук се установи пропутински режим като този в Унгария. Впрочем точно натам сме се запътили.
Добре дошли в реалността, поздравява ни Йоанна Елми в анализа си защо и как Тръмп не само спечели президентските избори, а и народния вот (наричан „популярен“). Американците не харесват как се развива страната им, и държат досегашните управляващи отговорни за това. И не им пука особено за демокрацията. Изглежда, че и там традиционната партийна система е в криза, както и в Европа. Ала победата на Тръмп е пирова, защото той едва ли ще е спасителят, на когото избирателите се надяват. Няма време за сълзи обаче – животът продължава, трябва да се справяме, както можем.
По другата голяма тема на седмицата – щурма срещу постановката „Оръжията и човекът“ в Народния театър – разсъждава Емилия Милчева в статията си „Моя страна, моя България. В кафяво“. Това не са просто „два свята на патриотизъм“, както твърди директорът на Народния театър, а диктат на единия свят над другия. Същевременно вътрешният министър не видя особен проблем. Все пак спектакълът, изглежда, ще се играе – билетите са разпродадени. Ала в България има твърде много хора, които с кеф биха се изпикали на изкуството, заключава Емилия.
Но да се върнем към нашите си избори, чието протичане според Валентин Вълканов може да се определи като игра на димки. Той смята за притеснителен факта, че мнозинството от парламентарните партии се възприемат като недостатъчно легитимни и неспособни да участват в правителство. Впрочем как да са легитимни при всички данни за манипулиране на изборните резултати, докато МВР само прави показни акции, а нищо не разкрива? Междувременно над нередностите се спуска медийна завеса, от която да останем с впечатление, че „всички са маскари“, и да престанем да търсим истински виновните.
Докато сме на вълната и на българските, и на американските избори, войната в Украйна си продължава. А с нея – и рубриката на Николета Атанасова „Несломимата Украйна“. В нея Николета този път ни разказва за музите по време на война. Освен бомбоубежища, украинците си имат и убежища за душата – многобройни книжарници и книжарнички, уроци по танци, изобщо – творчески дух, който войната катализира. Защото културата е лек за преживяването на непрестанна екзистенциална заплаха.
След културата в Украйна идва ред да обърнем внимание на българското образование. Според Донка Дойчева-Попова в него могат да се въведат 8 промени и без чаканата реформа, която десетилетие след десетилетие никое правителство не се осмелява да осъществи. Например да се въведат блокови часове. Моите часове в 8 клас бяха такива и досега си спомням колко удобно беше – подготовка по по-малко предмети всеки ден, повече концентрация в час. Или да се промени подредбата в стаята. Или учениците да не трябва непрекъснато да размъкват учебници, да подготвят домашни по образец от миналото хилядолетие, в час да има повече диалози, да се развиват полезни умения в часа на класа, да има изнесени уроци (още помня как учителят по рисуване провеждаше част от часовете си в двора). И най-важното – учителите да се отнасят с уважение към учениците.
От културата и образованието преминаваме към науката и нейните етични измерения. Анастасия Орманджиева ни обръща внимание върху големия въпрос за експерименталните животни в биомедицинските науки. Имаме ли морално право да подлагаме на изследвания животни с риск да им навредим само за да извлечем ползи за хората? Но пък без опитите с животни напредъкът в хуманната и ветеринарната медицина би бил невъзможен. Макар този дебат да изглежда като омагьосан кръг, все пак частични решения се намират. Например в някои случаи може да се експериментира с отделни клетки, а не с цели животни.
Хората възприемат не само животните като по-нисши от себе си, а и някои групи хора като по-нисши или по-висши от други. Българката Мая Донева научава, че в авторитетна брюкселска организация на предшественика ѝ са плащали 30% повече, отколкото на нея, защото е жена и е от Източна Европа. Донева се бори за справедливост дори с риска това да разочарова висшестоящите. Повече подробности – в статията „Колко е важно да бъдеш разочароващ(а)“.
Знам, че очаквате накрая да ви препоръчам нещо. Този път препоръката ми ще е по-различна от обикновено.
Пожелавам и на вас, и на себе си да бъдем с хората, които са важни за нас, и да правим нещата, които искаме и обичаме. Да гледаме театралните постановки и филмите, които искаме. Да четем книгите, които искаме. Да слушаме музиката, която обичаме. Да пътуваме, където искаме. Да следим и да подкрепяме медиите, на които имаме доверие.
Защото нищо от тези неща не е даденост и нищо не гарантира, че няма да ни бъде отнето.