Тази седмица спокойно можеше и да не се състои. Започна с опустошителното земетресение в Турция и Сирия, отнело живота на хиляди хора, и завърши с новината, че още един българин е бил убит от съседа си, защото мига шумно. Предишният случай беше от ноември миналата година, когато Константин Дамов (62 г.) след многобройни междусъседски разпри застреля 41-годишния баща на три деца Иво Андреев. Поводът, твърди се, е някаква врата. Може и да е онази същата, зад която упорито крием обществените си угризения, че допускаме да се случва всичко това.

Паралелно с трагедията на местно ниво, където, изглежда, всички сме съучастници, вървят и световните процеси, в които също се включваме посвоему. Тази седмица Александър Нуцов се опитва да опише как би изглеждал мирът след края на войната в Украйна и какво ще е състоянието на международната система. В текста „Устойчив мир или нова желязна завеса“ той обръща внимание и на реалните отношения между ЕС, НАТО и Русия. Древните са казали: „Ако искаш мир, готви се за война“, но не е лошо да се има предвид и обратният вариант: „Ако искаш война, готви се за мир.“ Александър обяснява защо.

Оставяме международното положение леко встрани, правим един пирует и се приземяваме не чак толкова елегантно в блатото на българския политически живот, където редиците се стягат за нови избори. Емилия Милчева повдига въпроса как се избират от партиите онези, които ще избираме после ние – с други думи, каква е механиката, с която ще се запълват новите партийни листи. Във „Вот 2023. „Мат’рял“ за листи или хора за избиране“ отново можем да си припомним къде живеем (в случай че ни се е удала възможност да забравим), като обърнем внимание на следното: няма демократични регламенти и добри практики за номинации на кандидати и всичко изглежда като кастинг, а не като реален политически процес.

Като казах „политически процес“, ми се прииска да направя очевидната констатация, че политиката в България е населявана от всякакви „политически животни“ (да ме прощава Аристотел) и това може би има известна очарователност, особено когато ги „изследваме“ през балоните в социалните си мрежи. Но когато политиците нападат с безпочвени обвинения журналисти, защото журналистите се осмеляват да си вършат работата, изглежда, че нещата леко излизат от коловозите на основополагащите принципи на демократичните общества, сред които са свободата на словото и независимостта на медиите.

Буквално преди дни Емилия Милчева беше атакувана от политическа партия „Възраждане“ за свой репортаж в „Дойче Веле“, който разглежда какви са хората, подписващи се против еврото, и какви са техните съображения. Емилия пита, записва отговорите и без да знае, се оказва нарушител на обществения ред. После, разбира се, има пресконференция на „Възраждане“, на която представители на партията „разобличават“ Емилия Милчева като лице, минало през много „българоезични американски медии в България“, пратено да провокира. Истината е, че тук вече всяко по-настоятелно задаване на въпроси се смята за лошо възпитание, както казва журналистката Миролюба Бенатова в едно свое интервю. Така че каквото и да се каже по този въпрос, все ще е провокация. Затова спирам, понеже основната цел на „Тоест“ е да ни провокира да мислим, а не да правим пресконференции.

Българското участие във Венецианското архитектурно биенале е тема, по която със сигурност тепърва ще се мисли и говори. България не се е представяла на този форум от 15 години. Повечето кандидати, явили се на конкурса за избор на наш участник, са показали съвсем адекватни предложения, както пише в текста си „Венеция, България и изоставените сгради“ арх. Анета Василева. Този избор не минава и без скандал или поне без опит за такъв. В крайна сметка е излъчен проектът на POV Architects „Образованието е придвижването от тъмнина към светлина“, поставящ фокус върху изоставените сгради на стари училища в България. Какъв е контекстът, в който ще се представи нашето предложение, какво представлява то и какви са възможностите за неговото по-добро реализиране, разказва арх. Василева.

От тъмнината към светлината със сигурност ни придвижват и книгите. Особено когато осветляват истории „от архивите“. Тази седмица тръгваме по буквите със Зорница Христова, която ни представя „Кой е Сава Попов? Отключването на един архив“ от Антон Стайков и Свобода Цекова, „Оловна тишина. Историята на един разстрел“ от Ивайла Александрова и „Световна литература. Космополитизъм. Изгнание“ от Галин Тиханов.

Първата книга разказва за писателя и журналист Сава Попов. Неговата история остава някак неглижирана, но сега се появява като резултат от изключително задълбочено изследване на архивите на писателя „с обаянието на автентичния материал, но и с осезаемо разказваческо умение“, както пише Зорница.

„Оловна тишина“ е още един изследователски труд, целящ да разкаже истинската история, а не кратката ѝ версия за пред знамето. Ивайла Александрова се заема да разгледа документите по делото на Никола Вапцаров и да ги предостави като контрааргумент срещу всички клишета за него. Добре е да се отбележи, че „Оловна тишина“ не е съд над Вапцаров. Особено пък като поет“, както казва Зорница Христова.

Тази седмица „По буквите“ завършва с представяне на „Световната литература. Космополитизъм. Изгнание“ на Галин Тиханов, в която участва и Марин Бодаков. Историята на идеите е сърцевината на книгата на проф. Тиханов, литературовед, член на Британската академия. Какво всъщност е космополитизмът, ако си представим понятието като персонаж, и къде се крие политическият потенциал на тази книга – прочетете в текста на Зорница Христова.

Приятно четене!