„Лев инс“. Споменаването на името на тази застрахователна компания е знак, че „Тоест“ се числи към българските медии, които не ги е страх да отстояват свободата на словото. Може би вече сте разбрали, че заради цитат от стенограма на заседание на Министерския съвет, в който се споменава името на компанията, „Лев инс“ е завела иск срещу Mediapool за 1 млн. лв. За това се разбра на 8 март, тъкмо ден след огласяването на доклад на Платформата на Съвета на Европа за насърчаване на защитата на журналистиката и безопасността на журналистите, според който т.нар. SLAPP дела („дела шамари“, целящи оказване на натиск върху журналисти и медии) са типични за България.

Сред другите важни събития през седмицата е историческото решение на Столичния общински съвет Паметникът на Съветската армия да бъде преместен. „Историческо“ не за друго, а защото вече се е случвало в историята – преди 30 години. И ако за три десетилетия то не е изпълнено, не е особено вероятно това да стане в скоро време. Поне докато няма сериозна преоценка на миналото, символизирано от този паметник. Същевременно събитията в Грузия, в която за малко щеше да бъде приет закон за „чуждестранните агенти“, подобен на руския, показват какви може да бъдат последствията, ако тази преоценка продължава да липсва.

Като стана дума за преоценки, в България се честват 80 години от спасяването на българските евреи. Официалната историография услужливо „забравя“ за онези 11 343 евреи от новоприсъединените територии, които България е изпратила на смърт. Срещу това възразяват не само някои „неканонични“ историци и хуманитаристи, а и личности с еврейски произход, като Еми Барух. Тя написа в отворено писмо до президента Румен Радев:

Няма никакъв морал в зловещата аритметика, според която животът на 50 000 е „платен“ с живота на 11 343.

Да, и тази година в Деня на жената се проведе шествие против насилието над жени под наслов „Нито една повече“. В него се включиха и някои политици. Както българската история обаче, така и настоящето на жените в България е залог в политическа пропагандна кампания, заради която все не се приема адекватен закон срещу насилието над жени.

На 8 март нашата нова авторка Мартина Новакова дебютира със статия за домашното насилие и дискриминацията, които стават видими с помощта на социалния театър. Пет години след като движението #MeToo се масовизира, на него в България продължава да се гледа като на нещо противоречиво и далечно, сякаш у нас това просто не се случва. Грижата за преживелите домашно и сексуално насилие е оставена на неправителствения сектор, а вниманието към темата все се измества с измислени заплахи за половата осъзнатост на децата и младежите. У нас дори няма речник, с който да назоваваме определени феномени. В тази ситуация театърът понякога е място на съпротива, включително и в България.

Без да сме се наговаряли, с Мартина Новакова сме обяснили един и същи термин в тазседмичните си статии – „интерсекционалност“, въпреки че на пръв поглед темата на моя текст е съвсем различна – за социалната подкрепа, която получават в Германия „най-безнадеждните“ хора. Такива, които едновременно са със зависимост, друго психично заболяване, бездомни са и са били в затвора. Темата всъщност не е толкова различна, защото и в двата случая става дума за степента на хуманизъм в едно общество, кои свои членове то смята за достойни за подкрепа и кои – не.

България и Унгария са съюзниците на Путин в ЕС и НАТО, смята Александър Малинов. Впрочем като се замислим, тъкмо това е общото между споменатите по-горе проблеми с медийната свобода, Паметника на Съветската армия, историческата памет за евреите и насилието над жените. Към тях авторът добавя и корупцията – едно от най-опасните оръжия, които Русия използва срещу Запада. За да се поставят в услуга на Русия, обвинявана в тероризъм, геноцид и престъпления срещу човечеството, режимите на Орбан и Радев комбинират вътрешна диктатура, конфликти с ЕС и НАТО, както и открита защита на руските интереси. Към това се добавят енергийните зависимости и фалшивият „неутралитет“. Така България и Унгария отново се оказват от грешната страна на историята.

Какво по-хубаво от лошото време, реторично пита Александър Нуцов с намигване към заглавието на романа на Богомил Райнов (и едноименния филм) „Няма нищо по-хубаво от лошото време“. В статията му обаче се говори не за шпионски истории, а за вятърна енергия. Къде в Европа времето е най-лошо? Разбира се, на север. Тъкмо там са и надеждите за постигане на климатична неутралност, която е особено важна не само от екологична гледна точка, а и с оглед на енергийната независимост от Русия. Най-активни в тази област са Великобритания и страните от т.нар. Северноморско енергийно сътрудничество – Германия, Белгия, Дания, Франция, Ирландия, Люксембург, Нидерландия, Норвегия и Швеция.

Може ли културното наследство освен проблем да бъде и възможност? Този въпрос задава Анета Василева в статията си „Благо или бреме“. Статутът „културно наследство“ не е гаранция за една сграда, че ще бъде спасена от саморазрушаване (или подпалване от някой „клошар“). Анета ни запознава с английския архитект Дейвид Чипърфийлд, който на 7 март става носител на престижната архитектурна награда „Прицкер“. Той реставрира и консервира сгради, но с уважение към контекста и без имитации на автентичност. В същото време русенското летище, което е сред най-автентично запазените примери за следвоенен архитектурен модернизъм у нас, е с неясно бъдеще и може да падне жертва на инвестиционни апетити, както сме виждали многократно досега.

„Урок по грузински“ дава на читателите на „Тоест“ Игор Ебаноидзе (в превод на Нева Мичева). Той представя контекста на събитията, довели до драматичните протести в Грузия – страна, която може да крие десетки хиляди бежанци от руската агресия в Украйна (и украинци, и руснаци), но не може да скрие себе си от актуалните глобални противоречия. Затова е и под прицела на Русия, която иска да я задържи в своята орбита. И макар правителството да твърди, че новият законопроект за чуждестранните агенти няма нищо общо с руския, на всички е ясно кой закон служи за образец за изготвянето му. При всичките си проблеми обаче Грузия не само се учи на демокрация, а и учи на демокрация страни като Русия, ако изобщо е възможно страната на Путин да бъде научена на това.

Отдавна не бях писала бюлетин и направо се разкъсвам какво да ви препоръчам от всичко, което ми се щеше да споделя с вас през тези месеци. Но последният клип на Иги Поп подмолно успява да пребори конкуренцията. Остарял, но жилав и гол, както винаги, той пее за собствената си наркотична зависимост в миналото. Старостта му прилича. Кой да предполага, че от съквартирантите в легендарния берлински апартамент, обитаван в края на 70-те и началото на 80-те години от него, Дейвид Боуи (който го е замъкнал в Берлин, за да се чистят от дрогата, и така му е спасил живота) и понякога Лу Рийд, накрая само Иги ще остане?

Докато сме на вълна Иги Поп, по повод 8 март завършвам със спомен за знаменитата му фотосесия в рокля и не по-малко знаменитите му думи:

Не се срамувам да се обличам „като жена“, защото не мисля, че е срамно да си жена.