Местните избори отминаха и населените места в България се сдобиха с нова власт (или си преизбраха старата). С изключение на няколко, където ще се наложи прегласуване. Загубихме обаче проф. Ивайло Дичев, преподавател по културна антропология в Софийския университет, известен с ярките си либерални публични позиции. Затова по изключение започвам с една от препоръките си за тази седмица – (пре)прочитането на редовните коментари и анализи на Ивайло Дичев на сайта на „Дойче Веле“ е един от начините да продължим духовното си общуване с него. А в негова чест ми се ще да започна обзора на тазседмичните статии не с политиката, а с културата и образованието.

В „Тоест“ дебютира Донка Дойчева-Попова, а нейната първа статия „Традиции в образованието, или урок в минало време“ поставя началото и на нова рубрика – „Възможното образование“. Образователната ни система е останала в далечното минало и прави плахи опити за преминаване към модерност. Но те са по-скоро по задължение, а тя продължава да не обръща внимание на единствения си продукт. Кой е той? Учениците, разбира се. Те са третирани като послушници, както по времето на килийното образование. Вкопчването на образователната система в миналото и традициите обаче не създава хора, способни да се справят в съвременния живот.

Чрез темата за урбанизма Анета Василева ни връща към местните избори, като ни предлага три урока по архитектура и градски политики от Америка. Първият е, че климатичните промени не са конспиративна теория. Отказът на много от републиканските щати да признаят проблема и да вземат мерки, за да го ограничат, има пагубни последствия. Вторият – че са нужни повече достъпни жилища, ако не искаме градовете да се напълнят с бездомници. Третият урок е, че концентрирането на живота в предградия и луксозни затворени комплекси води до смърт на градските центрове, които се превръщат в призрачни места. Добрата новина е, че на по-младите поколения американци вече не им се живее в предградията.

Юлия Георгиева ни разказва за Славчо – първият от героите на историите ѝ за Розовата къща, когото назовава с истинското му име. Славчо е „изплют“ от образователната система още във втори клас и е изпратен в интернат. А на такива места е малко вероятно децата да не се сблъскат с наркотиците, както се случва и със Славчо. Следва спиралата от зависимост, престъпност, затвор, бездомност… В Розовата къща Славчо намира не само място, където да изпере дрехите си, а с времето успява да спре наркотиците и дори да стане част от екипа ѝ, да получава заплата и най-сетне да има собствен дом. Мисля си, че ако Ваня Григорова беше станала кмет и беше успяла да реализира обещанието си НПО-та да не извършват социални услуги, нямаше да има шанс за хора като Славчо.

И понеже все се въртим около местните избори, да си дойдем на думата. Според Емилия Милчева след тях нищо не е както преди, но всичко е същото. Политическата реалност след местните избори показва котерии и контролирани трусове, слабо лидерство, непреходни коалиции, „наши ’ора“ и липса на политическа алтернатива. Напрежението между ПП–ДБ и ГЕРБ е удобно и имиджово и за двете страни, а приоритетите като Шенген, еврозоната и правосъдната реформа не се променят. Само дето ДПС остана без председател. Възходът на „Възраждане“ секна, БСП тръгна нагоре, а Ваня Григорова оспорва резултатите от изборите.

Пък аз успях да напиша статия как Ваня Григорова за малко не стана кмет на София, без нито веднъж да употребя думата „лайномет“, което, повярвайте, не беше лесна задача. Смятам обаче, че на резултата ѝ трябва да се гледа сериозно. Според анализ на „Капитал“ този резултат нагледно показва, че всъщност има две Софии. Кампанията на Васил Терзиев беше неадекватна и посланията му не се припознаха от „втората София“. Екипът му тепърва ще трябва да се опита да намери път към нея, но преди това трябва да се научи да я разбира.

След лявата Григорова правим скок директно към капитала (не по Маркс). Александър Нуцов продължава поредицата си за предизвикателствата пред бизнеса у нас. Той разглежда заключения потенциал на България по отношение на капиталовите ресурси, необходими за развитието на бизнес средата. В статията се разказва за трудностите на стартиращите компании при набиране на инвестиции и защо понякога им е по-лесно да намерят средства на Запад, а не в България. Анализира и проблемите в законодателството, особено реформите, които все закъсняват, а от тях зависи бъдещето на икономиката ни.

Започнах с препоръка, но ще завърша с още няколко.

Чухте ли вече последната песен на „Бийтълс“, която видя бял свят преди малко повече от седмица? С гости от отвъдното – гласа и пианото на Джон Ленън и китарата на Джордж Харисън, както и с Пол Макартни, Ринго Стар и… щипка изкуствен интелект. В 12-минутен документален филм (на английски език) се разказва за опитите още от 90-те години да се запише още една песен на легендарната ливърпулска четворка на основата на демозапис на Ленън на касетка от края на 70-те. Ако още не сте чули песента Now and Then, сега е моментът:

Също и сега ви е паднало да наваксате, ако по някаква случайност сте пропуснали есето на Иван Ланджев „Българско селфи“ от новата му книга „За неизбежната случайност“ в изпълнение на Захари Бахаров.

В главата ми спонтанно се появи паралелът между есето на Ланджев и песента на Стефан Вълдобрев „Обичам“, изпята от „Уикеда“. Замислих се как са се променили (и не са се променили) националните клишета от 90-те до наши дни. Въображението ми започна да си представя анализ на Георги Господинов по темата. Но млъкни, сърце.

Приятно четене, слушане и гледане!