Имам смътното чувство, че се повтарям, но като гледам какво се случва в България и по света, не мога да се въздържа да не припомня китайското проклятие „Да ти се случи дано да живееш в интересни времена!“. Кръвопролитията в Близкия изток обхващат все по-големи територии. Така войната на Русия срещу Украйна остава на заден план в новините, но това съвсем не означава, че е свършила. Кандидатпрезидентската кампания в САЩ е изключително оспорвана, а на всичкото отгоре ураганът „Милтън“ връхлетя върху югоизточните щати, причини сериозни разрушения и взе жертви.
В България преживяваме за пореден път доста неща – предизборна кампания, използване на правосъдната система като бухалка срещу неудобни лица и политически конкуренти, един-единствен кандидат за главен прокурор… Новото е, че поради конфликта в ДПС за първи път непрозрачността на тази партия започва да се поизтърква тук-там, та успяваме да надзърнем и да научим разни работи, за които не сме и подозирали.
Но за да не се вторачваме само в собствения си пъп, ще започна прегледа на тазседмичните публикации в „Тоест“ с международните теми.
Във втората част от поредицата „Несломимата Украйна“ Николета Атанасова разговаря с бивши украински военнопленници и близките им жени. Не очаквайте леко четиво. На моменти ми беше почти непоносимо да чета разказите на пострадалите, но се замислих, че дори не мога да си представя колко по-непоносимо е да преживееш ужасите, които описват. Да те докарат дотам, че да плачеш, ако ти подадат ябълка. Да получиш паник атака, ако лекарят те помоли да си вдигнеш ръцете, за да те прегледа. Такива са чудесата на посттравматичния стрес.
Йоанна Елми продължава с анализите си на предизборната кампания отвъд океана. Тя търси отговор на въпроса какво ще се (или няма да се) промени след изборите в САЩ. Йоанна обръща внимание на един характерен за американците парадокс – те хем искат определени социални придобивки, хем са за по-малка държавна намеса. А социалните придобивки без държавна намеса са мираж. Така културните войни, които разделят обществото на две, се водят и в самите хора. А резултатът от изборите изглежда все по-непредвидим.
Какво ще се случи след изборите, но българските, е темата на статията на Емилия Милчева „Коалиция „Кърпикожух“ след 27 октомври“. Възможно ли е политическите сили да ни изненадат с коалиционно правителство? И ако да – как ще изглежда то? Каква ще е ролята на Пеевски в него? А ако бъде оставен извън него? А на ДПС на Доган? Според Иван Костов общо управление на ГЕРБ–СДС и ПП–ДБ е възможно. И двете коалиции обещават редовно правителство, но не са на едно мнение за неговия формат. Сигурно е обаче, че политическите трикове на партиите са втръснали на избирателите им.
Никоя политическа сила досега не е направила решителни стъпки ако не за преодоляването, то поне за намаляването на образователното неравенство. Приемането като ключ към успешното образование на най-бедните деца е темата на разговора на Надежда Цекулова с Ренета Кривонозова, експертка в международната мрежа от организации Eurochild. Дори държавата да подкрепя бедните деца с мерки като безплатна храна в училище, сегрегацията и неприемането пречат децата да се възползват от тази подкрепа. И това съвсем не е единственият проблем. Ренета Кривонозова дава примери как може да бъде и друго.
Докато сме на детска вълна – едни одобряват училищните униформи, други (признавам – и аз) ги ненавиждат. Според Донка Дойчева-Попова униформата е просто тениска с лого. Е, и още няколко дрешки. И струва доста повече от аналогични дрехи, които не са брандирани с логото на съответното училище. Донка разглежда различните аргументи за и против униформите, гения на лошия вкус, проявил се в дизайна на много от тях, непрозрачността в избора на доставчици и несъответствието на задължителното облекло с вкуса на учениците. Кому е нужно унифицирането и обезличаването от най-ранна възраст, се пита в статията. И аз това се питам.
Някои от вас може би се дразнят от „несериозни“ и „лайфстайл“ теми. Затова може да не им хареса, че споделих тревожните си размисли по повод сериала на БНТ „Тревожност“. За мен обаче публичните послания, които се отправят във филми, сериали и риалити шоута, са си сериозно нещо. Когато обществената телевизия облъчва аудиторията си със сексизъм и нормализира насилието над жени под маската на психотерапевтичната експертност, а доскорошната председателка на СЕМ пише текст за песен на сериал на медията, чийто генерален директор ревностно брани – това не е лайфстайл, нали? Друг е въпросът има ли смисъл от интелигентна лайфстайл журналистика. Според мен има.
Знаете си, че няма да ви оставя без препоръки. Този път те са и за вас, и за мен самата, защото още не съм стигнала до съответната книга и филм.
Отдавна си точа зъбите за новия филм на Педро Алмодовар „Съседната стая“, в който играят любимите ми Тилда Суинтън и Джулиан Мур. Но след като разбрах за какво става дума в него, още събирам смелост да го гледам. Филмите на Алмодовар се променят заедно с него и не можем да очакваме да се смеем на новите му произведения така, както на „Жени на ръба на нервна криза“. Остарявайки, той мисли все повече за смъртта. За нея е и „Съседната стая“. И за правото на избор да си отидеш достойно. Също и за обичта между две жени, която може да приема различни форми.
Тъкмо научих, че нашата прекрасна авторка Зорница Христова има нова книга със заглавие, което веднага приканва човек да я отгърне – „Сложете гащи на тези картини!“. В нея тя споделя размишления за голотата в изкуството и за цензурата, на която са подложени някои произведения. Поводът е Микеланджело, но проблемът е по-дълбок: защо художниците протестират срещу долните дрехи, а моралистите – срещу голотата?
Като заговорихме за книги, напомням за читателския клуб на „Тоест“, който ви дава 20% отстъпка от коричната цена на 17 издателства, стига да сте абонирани за някой от дарителските ни пакети. А това е още една причина да ни подкрепите.
Приятно четене и гледане!