Днес е събота, 14-ти. Това означава, че вчера беше петък, 13-ти. Ако сте суеверни, може би виждате някакъв фатализъм в този факт. Ако не, за вас вчерашният ден е бил просто последният работен ден на седмица, която не беше лишена от събития. Отпадна последната бариера пред пълноправното влизане на България и Румъния в Шенген. Прокуратурата поиска и получи имунитета на Кирил Петков заради ареста на Бойко Борисов, Севдалина Арнаудова и Владислав Горанов, разпореден преди повече от две години и половина. Сети се точно когато ПП–ДБ се опитват да прокарат закон, с който да се спре избирането на Борислав Сарафов за главен прокурор. Доналд Тръмп стана личност на годината на списание Time, а Мария Бакалова се появи на корицата на Vogue. И това съвсем не е всичко.
Като стана дума за Тръмп, преизбирането му няма как да не зарадва Румен Радев. В статията си „Кой (не) обича президента?“ Емилия Милчева анализира причините за тази радост. Всъщност Тръмп говори същите неща, които Радев повтаря години наред, а служебните му правителства реализират като политики. И дори от ЕС да продължават да се мръщят на българския държавен глава за проруските му позиции, резултатът от американските избори му придава допълнителна легитимност. А в България президентът назначава все повече свои хора на ключови позиции.
Продължаваме на вълната на вътрешната политика. Помните протестите през 2020 г., а може би и през 2013 г. Някои сме толкова стари, че помним и шествията в началото на 1997-ма. Опитвам се да (си) отговоря на въпроса защо в България вече няма масови протести. Не е да няма причина за такива…
Трудно е обаче да избягаме от реалността. Дори да потърсим убежище във видеоигрите, току-виж се оказало, че и те пресъздават нашия свят. За посткомунистическото във видеоигрите продължават да разговарят Миглена Николчина и Северина Станкева, а към тях се присъединява и Еньо Стоянов. Дали пък създаването на игрови утопии не допринася за развиване на усет към историята, за какъвто така наречената реалност не помага особено?
Познаването на историята може да ни помогне да преосмислим и настоящите си възгледи. Ако за нас например ислямът е по дефиниция хомофобска религия, статията на Атанас Шиников „Той е моя вяра, мой свят, болест моя, лекар мой. Хомосексуалност и ислям“ може сериозно да ни разколебае. Чрез нея се запознаваме с изобилие от прелюбопитни исторически свидетелства на ислямската култура, възпяващи еднополовата любов. Нямам търпение да прочета и продължението на статията.
От миналото (далечно и не толкова) прехождаме към настоящето. Преди четвърт век моя приятелка беше медицинска сестра. Едно от основните ѝ задължения беше да скача върху буйстващи пациенти и да ги връзва, за да им се направи електрошок. После стана болногледачка в старчески дом в Германия. И първото, което научи, беше, че към обитателите на дома трябва да се отнася с уважение, колкото и безпомощни и дементни да са те. И да им благодари, че са ѝ дали възможност да ги обгрижи. Сетих се за тази история, докато четях как Надежда Цекулова разговаря с д-р Неда Бакалова защо е важно българските лекари да се обучават и в чужбина. Не е заради парите, нито само заради модерната техника. А най-вече заради отношението към хората.
Освен в здравеопазването, човешкото отношение е от ключово значение и в образованието. Когато бях ученичка, всички проблеми с ученето се обясняваха с три думи: мързел, глупост и невъзпитаност. Никой не говореше за дефицит на вниманието, дислексия или хиперактивност. Какво е дискалкулия и защо никой не ѝ обръща внимание? – пита Донка Дойчева-Попова. От статията ѝ научаваме, че това състояние означава затруднения дори при елементарни аритметически операции и е официално признато за заболяване. То може да се дължи на генетични нарушения, но също и на училищната среда и семейството. При всички случаи децата с дискалкулия имат нужда от подкрепа, а не от заклеймяване.
Като си говорим за човешки неща, комай най-човешкото нещо е културата. „Това (б)е стена“ е дебютната статия на Ина Иванова за „Тоест“. В нея тя ни разказва за инсталацията на Йоанна Елми и Стефан Иванов. Берлинската стена е история, но наследството ѝ не си е отишло – като потребност да поставяме бариери, да се самоопределяме, разграничавайки се от останалите. Все пак обаче можем да живеем и заедно.
Дойде време и за препоръките ми. Чувствате ли се понякога като аутсайдери – било сред колегите си, сред роднините си, сред приятелите или изобщо? Ако да, може би ще се съгласите с мен, че това усещане за невписване много се изостря по празници, когато от нас се очаква да демонстрираме задружност и да изглеждаме преливащи от щастие. Ако описанието ви е познато или пък не, но ви е любопитно „да влезете в обувките“ на някой, който е рядка птица в средата си, от сърце препоръчвам сериала „Някой някъде“ (Somebody Somewhere), чийто трети сезон върви сега по Max.
Сериалът е отчасти автобиографичен за Бриджит Евърет, която играе главната героиня Сам – чудачка на средна възраст, завърнала се в родния Манхатън. Но не този в Ню Йорк, а в Канзас. В центъра на сериала е приятелството на Сам с Джоул (Джеф Хилър) – също чудак, че и гей, а около тях кръжи малка, но задружна група „странни птици“. Макар че „нормалните“ им близки (в лицето основно на сестрата на Сам) все намират за какво да ги упрекват, в един момент се оказва, че и техният живот не е толкова образцов, а по-скоро са живели в заблуда.
Вместо трейлър ми се ще да споделя с вас една сцена от първия сезон, в която Бриджит Евърет и Джеф Хилър изпълняват песента Don’t Give Up на Питър Гейбриъл с участието на Кейт Буш:
Прави ли ви впечатление, че напоследък статиите в „Тоест“ са повече от преди? То е, защото се развиваме. Но пък колкото повече са статиите, толкова по-голяма нужда имаме от вашата подкрепа. Защото при нас трудът – авторски, редакторски, коректорски – се заплаща.