В края на миналата и началото на тази седмица за пореден път се оказахме изправени пред въпроса „Какво е Човекът?“. Венец на творението (по Софокъл) или въже над пропаст (по Ницше), уви, може би вече проядено, скъсано, продънено в пропастта. Чудо или чудовище е най-мощният проект на литературата, философията, изкуството, науката, технологиите?
Едва ли може да има бърз отговор на този въпрос – все още сме в ступор пред граничещите с немислимото картини на нечовешко насилие, извършено от човеци върху други човеци, в случая от бойците на радикалната организация „Хамас“ върху цивилни – деца и възрастни – в различни точки на Израел: от музикалния фестивал Supernova, събрал в пустинята младежи от различни страни, до кибуците Беери и Кфар Аза.
Как точно ще се развие конфликтът, чийто генезис все още е тема на разследване и анализ – дали наистина ще продължи да се разгръща в пълномащабна война, както прогнозират голяма част от специалистите по близкоизточните въпроси, или ще стихне временно... и кърваво и за двете страни? Дали главата на „Хамас“ ще бъде отсечена, а епидемията от терористични актове – овладяна, дали крайнодесните партии в управлението на Израел ще отстъпят от екстремистките си позиции, или още по-добре – ще бъдат извадени от властта, дали ще се поеме по някакъв път на мирни преговори за уреждане на десетилетния кръвопролитен конфликт между Израел и Палестина (с участието на останалите замесени в региона – Египет, Иран, Ливан и пр.) – предстои да узнаем в следващите дни и седмици.
Междувременно в новия ни брой ви припомняме, че преди по-малко от две години станахме свидетели на друго зверско клане, извършено от руските войници в Буча, Ирпин, Гостомел, Бородянка и още градове и села в Украйна. Човек ще рече, че насилието вдъхновява за още насилие, вместо да даде урок. За това как живеят днес оцелелите от сблъсъка с руските окупатори, може да прочетете във втория „репортаж“ от поредицата на Николета Атанасова „Откъси от Украйна: Сега идват зверовете“.
И докато през последните години „зверовете“ са във възход в нашата част от света – нещо, което бяхме позабравили, главозамаяни от европейската си „цивилизованост“, – по никакъв начин не можем да забравим, че след две седмици ни очакват местни избори. Най-малкото, ни го напомнят прясно пренаредените жълти павета, по които продължаваме да се препъваме, а автомобилите ни невротично подскачат като върху продънен батут. За изборите ни напомни и вялият радиодебат между двамата основни претенденти за кметското място в София. Ако сте готови за доза горчив смях или „смешен плач“ (по Ботев), прочетете анализа на Светла Енчева „Приспивен двубой. Липсващите теми в дебата между Васил Терзиев и Антон Хекимян“.
В предизборен контекст е добре да се чете и текстът на Емилия Милчева „За кого скачат синдикатите?“, в който прецизно се анализира политическата и корпоративната зависимост на профсъюзите у нас – разбира се, с акцент върху актуалните стачни действия на работещите във въгледобивната промишленост.
Съвсем очаквано, бедност, безизходица, престъпност, несполучила емиграция са темите на новото българско кино, представено на Варненския фестивал „Златна роза“. В повечето продукции мракът се сгъстява с всеки следващ сантиметър от лентата и „отникъде взорът надежда не види“. Дори и мотивът за непреходно-родното (под формата на патриотично-трапезен кич в някои от емигрантските сюжети) не може да вдъхне живот в оглозганата и притоплена тема за митарствата из мащехата чужбина. Повече за отличените продукции, сред които са безспорно силните „Уроците на Блага“, „Диада“ и „Васил“, ни разказва Петя Славова в „Българското кино на „Златна роза“ 2023“.
Ако искате за миг да се отърсите от мисълта за военните престъпления, за приближаващите избори и за смутната родна действителност, очевидно добре уловена в кинокадри, съветвам ви да прочетете последните вести, представени от Михаил Ангелов в „Научни новини: Нобелови награди 2023“. И без да разбирате от физика, химия или медицина, ще се уверите, че на този свят все пак има и хора, за които звездното небе над главите и моралният закон вътре в тях все още означават нещо.
Накрая искам да завърша седмичния преглед с една песен на Ленард Коен, личната му „молитва“, написана година след турнето му на фронта по време на Войната от Йом Кипур през 1973 г. – Who by Fire:
Кой от огън, кой във водата,
кой посред бял ден, кой в късна доба,
кой от съд божи, кой в съдебна зала, [...]
кой окован във тъмница, кой на властта с наметалото,
кой, кой да кажа, че пита?“
(прев. от английски Манол Пейков)
Текстът на песента носи отпечатъка на дните, прекарани от Ленард Коен сред войниците, но препраща и към молитвата „Унетане Токеф“, задължителна част от богослужението на Йом Кипур, Деня на изкуплението, деня на опрощаването на греховете. Дано тазгодишният Йом Кипур бъде последният, облян в кръв.