Сезонните работници в ЕС: мизерията е голяма и спасение не дебне отникъде

Пандемията, причинена от новия коронавирус, сякаш забавя темпо. Все повече магазини и заведения отварят вратите си за посетители, отпадат драстичните ограничения. В тази ситуация – на пръв поглед неочаквано – в немските медии се появи новината, че над 200 души в месокомбинат в Косфелд (Северен Рейн-Вестфалия), 130 души в Бад Брамщет (Шлезвих-Холщайн), 80 души в Биркенфелд (Баден-Вюртемберг) и 11 души в Щраубинг (Бавария) са заразени с коронавирус. Става дума за сезонни работници от Източна Европа, включително и български граждани, настанени в общежития, където заразата се разпространява без особена трудност. Набирането на сезонни работници от десетилетия е широко разпространена практика в западноевропейските държави. В ситуацията на коронавирус тя обаче се превръща в сериозен проблем.

Как започна всичко

Вследствие на пандемията, през март 2020 г. германското правителство временно забрани набирането на сезонни работници. В средата на същия месец обаче земеделски производители в Германия сигнализираха за недостиг на работна ръка и започнаха да упражняват натиск върху управляващите да отменят ограниченията. На свое заседание на 23 март кабинетът взе решение за привличане на сезонни работници въпреки пандемичната ситуация. Решението беше подложено на критика, най-вече в Източна Европа – така например българският премиер Борисов се обяви против изпращането на сезонни работници от България и поради риска от зараза го нарече „нечестно“.

В началото на април самолети на „Юроуингс“, дъщерна фирма на „Луфтханза“, бяха наети от немското правителство, за да превозят десетки хиляди румънци от Клуж до различни градове на Германия. На малкото летище в Клуж се образуваха огромни опашки. На практика не бяха спазени никакви правила за физическо дистанциране на пътниците. Ужасяващи снимки на струпани тълпи бяха разпространени из социалните медии. С тях се постави и въпросът: морално ли е в тази ситуация да се рискуват човешкото здраве и живот, за да се събере реколтата? В социалните мрежи се появиха остри подмятания към „оядените немски бюргери“, които седят на домашната трапеза и чакат „робите“ от Източна Европа да им доставят „луксозни аспержи“.

Тези критики, разбира се, не са напълно коректни – те игнорират факта, че немалко и съвсем недотам „оядени“ германци всеки ден работят като земеделци, касиери, санитари, шофьори на автобуси, куриери и снабдители, поставяйки на не по-малък риск собственото си здраве и живот. Но в същността си въпросът, съдържащ се в тези критики, е важен: каква е отговорността на немското правителство и защо то игнорира моралния аспект на наемането на чуждестранни сезонни работници в ситуация на пандемия?

Голямата картина е доста по-мрачна

В Европа всяка година мигрират милиони сезонни работници. Те са заети в германското и английското селско стопанство, в хотелиерството в Испания, Италия, Гърция и Португалия, в зимните курорти на Австрия и Франция, в бизнеса с цветя в Нидерландия. И в сферата на здравето и социалните грижи е огромна мобилността на хората, които в неформалната икономика работят като детегледачи, болногледачи и санитари. Десетки хиляди са и заетите в мандри, кланици, както и на плантациите за портокали и маслини в Южна Европа.

Набирането на сезонни работници отдавна не е запазена марка само на западноевропейските държави. Липсващите болногледачи и бармани, келнери и камериери в Източна Европа се „заместват“ от идващи от други, още по-бедни държави. Работното място на българската медицинска сестра, която продава труда си в Англия, е предложено на нейна македонска или украинска колежка; българският келнер, който предпочита испанското или гръцкото крайбрежие, за да изкара пари през лятото, е заменен от молдовски. Така с времето възникват „глобални вериги“ от работещи в различни сфери.

Огромният недостатък на тези неформални мрежи, които оплитат големи части от глобуса, е, че само временно гарантират по-висок доход на заетите. По правило те не предполагат сигурност и трайност на работните места. В немалко случаи са част от т.нар. сива икономика – от трудови отношения без договори, осигуровки и права. В същността си те предполагат наличието на все по-бедни „други“, които са готови да работят при все по-лоши условия на труд. Включването в тези мрежи разрешава донякъде актуалните финансови нужди на участващите, но не променя принципа, обуславящ съществуването им – наличието на огромно социално неравенство в глобален мащаб.

В повечето случаи на сезонна заетост става дума за тежък физически труд, който е нископлатен, надхвърлящ с часове фиксираното работно време, а правото на почивни дни или платен отпуск при болест е рядкост. Много често този труд е извън всякаква регулация – на държавни институции, профсъюзи, здравни и хигиенни инспекции. На хартия са налице множество правителствени, синдикални или общински „мерки“, „решения“ и проекти“, които обаче само частично помагат, ако изобщо го правят. Макар метафорично тези практики да могат да се обозначат като „робски“, юридически едва ли може да се очакват последствия. Защото мрачната реалност е, че хората доброволно са се съгласили да се качат на тази въртележка. При това те са изправени пред най-трудния избор – между глада или бедността в родината си и предлаганите им свръхтежки условия на работа. Давайки си сметка, че ако не приемат тези условия, ще го направят следващите на опашката буквално за хляб.

Централният проблем в тази огромна и по значение, и по обхват сезонна мобилност е гигантското социално неравенство. 30 години след падането на Берлинската стена и близо 15 години след приемането на редица източноевропейски държави в ЕС, разликите в доходите в различните краища на Европа продължават да са огромни. Дори висококвалифицирани специалисти – учители, лекари, инженери – продължават да получават с пъти по-ниско заплащане от колегите си в Западна Европа. ИТ секторът в Източна Европа е сякаш изключение, но той обхваща твърде малък дял от трудоспособното население, и то в големите градове. Перспективите в малките населени места са мрачни.

В световен мащаб проблемът е още по-драматичен – според данни на Световната банка 736 милиона души живеят под линията на абсолютна бедност, а 3,4 милиарда – под границата на бедността за съответната държава. 2,2 милиарда нямат чиста питейна вода. Точно това неравенство е причината толкова хора, независимо от квалификация и образование, да загърбят всички рискове за здравето и живота и да търсят препитание извън собствената си държава. И да смятат себе си за щастливци, ако прескочат бюрократичните бариери за контрол на достъпа. За граждани на държави извън ЕС сериозен проблем е и ограничаването на правото да продават труда си в Съюза. Много често тези хора са принудени да работят без валидни документи, поставяйки себе си в още по-голяма зависимост от трафиканти и работодатели. Не са рядкост случаите на отнети паспорти и лична свобода.

Малката картина: германският случай

Да се върнем към конкретната тема – оправдано ли е по време на пандемия не друг, а немското правителство да организира извозване на работници от Източна Европа, за да задоволи „кулинарните капризи“ на избирателите си? Не е ли това форма на тежка арогантност и късогледство за транснационалния проблем? И защо тя е възможна? Част от отговора е в доминацията на националните държави.

Националните правителства са избрани от „своите“ граждани. Те знаят много добре: гласоподавателите са тези, които ще ги съдят. Аграрната министърка на Германия Юлия Кльокнер (ХДС) отлично си дава сметка, че не източноевропейските сезонни работници, а още по-малко възмущението в източноевропейските интернет форуми ще решат редовните парламентарни избори, които се очаква да бъдат през 2021 г. Немските избиратели са тези, които ще дадат гласа си „за“ или „против“ нея. А сред най-значимите привърженици на ХДС са земеделците – традиционно консервативни и подкрепящи партията ѝ. Тя знае добре, че ако има недостиг на хранителни стоки в магазините, това ще се обърне срещу управляващата коалиция. И Кльокнер се решава на стъпка, която е морално недопустима, игнорираща европейската солидарност, но решаваща конкретен национален проблем и обещаваща политически успех.

В много по-голяма степен изненадващо е мълчанието на опозицията в Германия. Водещи политици от зелените и левите приеха сякаш на доверие, че тазгодишното организиране на процесите по транспорта и настаняването на сезонни работници от немската държава, както и изключването на частни посредници от този процес са достатъчна гаранция за спазване на трудовите права и санитарните изисквания. Колко наивна е такава позиция, виждаме месец след пристигането на първите сезонни работници – съобщенията за заразени и за жертви вече са факт.

Наред с политическите сметки обаче има още една, много по-горчива причина привличането на работна ръка от чужбина в ситуация на пандемия да не предизвиква морален скандал в немското общество. Тя е в независимото съществуване на миграционните мрежи. „Където има воля, има и път“, гласи една немска поговорка. Дори правителството да не организира привличането на сезонни работници, те ще пристигнат. Както го правят всяка година, организирани от повече или по-малко добросъвестни фирми посредници. Ще прекосят Европа с микробуси или леки автомобили, прекарвайки дни по магистрали и крайпътни отбивки. А ако сухопътните граници са „затворени“, ще използват полетите на (каква ирония) източноевропейската авиокомпания „Уизеър“, която ежедневно обслужва полети до няколко немски летища дори и в настоящата пандемична обстановка.

Истинската трагедия е, че въпреки пандемията десетки хиляди източноевропейци жертват здравето, а може би и живота си доброволно, защото нямат по-добра алтернатива в страните си. Политическото възползване от съществуващите гигантски социални неравенства със сигурност е „злоупотреба със служебно положение“. Което обаче няма от кого да бъде наказано.

Големите губещи

На пръв поглед губещи няма – източноевропейските сезонни работници ще приберат реколтата и ще получат срещу труда си заплащане, с което ще изкарат следващата зима. Ако оцелеят физически преди това. Европейските магазини за хранителни стоки ще са пълни. Управляващата коалиция в Германия ще спечели желаното одобрение и добри изходни позиции за идващите догодина национални избори. А дали можем да разчитаме на самоограниченията на съвестните и социално критични европейски потребители, които доброволно отказват да консумират аспержи, ягоди или месо в знак на солидарност с условията на труд на източноевропейските работници? Едва ли.

Големият губещ обаче е идеята за „обединена Европа“ – за една Европа, която третира гражданите си по достоен начин, която е загрижена за здравето и живота на всеки, независимо от националността. Живеещи в бедност и безпътица у дома, немалко източноевропейци виждат в Европа надежда за равно третиране и за по-добри възможности. Макар при актуалното състояние на Съюза създаването на обща европейска социална и здравна система да звучи утопично, тази надежда все пак можеше да получи реални измерения – ако ЕС беше успял да наложи общовалидни стандарти за сезонната трудова миграция. Защото разбираемата локална загриженост за снабдяването със стоки и прибирането на реколтата не бива да е за сметка на непоносими трудови, здравни и хигиенни условия, още повече в условията на пандемия.

В тази криза обаче ЕС се оказа статист – не заради безхаберие, а заради липсата на правомощия и далновидност. Така националните егоизми победиха. Една истинска морална мизерия, която тежи много повече от физическата.

Заглавна снимка: Стопкадър от репортаж на 5 News