За много години, скъпи читатели на „Тоест“! Вярно е, че вече сме във втората половина на януари, но това е първият бюлетин за годината. От предишния досега се случиха толкова неща, че каквото и да спомена, все ще пропусна нещо важно.
Тази седмица България се сдоби с редовно правителство. В него, както отбелязва Катерина Василева в „Свободна Европа“, за първи участват трите основни партии от началото на Прехода – СДС (днес в коалиция с ГЕРБ), ДПС и БСП. В новия кабинет няма нито един министър с ромски произход или турско име, но пък има цяла една жена. Тя е Теменужка Петкова, която беше поела отговорността (без последствия) за изчезналата пътна карта за газопровода „Турски поток“, казвайки, че я е изгубила. Та ако сте жена и имате амбицията да станете министърка, постарайте се да се сдобиете с документ от стратегическо значение и после да го загубите.
Междувременно България най-сетне влезе изцяло в Шенгенското пространство. София пък остана (почти) без нощен транспорт. София не е България, ще си кажат някои. Мнозинството в Общинския съвет обаче прави всичко по силите си да я отдалечи от образа ѝ на европейска столица.
В международен план Израел и „Хамас“ сключиха споразумение за прекратяване на огъня. Остава да се надяваме, че ще го спазват. Собственикът на Facebook, Instagram и WhatsApp Марк Зукърбърг пък миналата седмица реши да премахне проверката на фактите, защото била проява на пристрастност. Как да не се сети човек за цитата от „1984“ на Джордж Оруел: „Свобода е свободата да кажеш, че две и две правят четири.“
В Югозападния университет в Благоевград са обявили война на фактите преди Зукърбърг. Срещу бившия преподавател в университета – историка Стефан Дечев – се водят дела шамари за общо 650 000 лв. с аргумента, че като е огласил данни за нередности, е уронил престижа на университета и лично на ректора. Тук може да се включите в подписка в подкрепа на доц. Дечев.
Дейвид Линч пък се пресели при адаша си Боуи. Ето ги и двамата в сцена от филма „Туин Пийкс: Огън, следвай ме“.
Като става дума за проверка на факти, тя е свързана не на последно място с медийната грамотност. А според Яна Хашъмова медийната грамотност е задължителен елемент на образованието. В новата си статия за „Тоест“ тя прави връзка между политическата конюнктура и проблемите в образованието в САЩ, от една страна, а от друга – в България и други европейски страни. САЩ е на 18-то място по медийна грамотност според изследване на „Отворено общество“, а България – на 41-во от общо 47 държави. Култивирането на медийна грамотност обаче е трудно постижимо в условията на политически популизъм.
Един от важните аспекти на образованието е инфраструктурата му – училища, детски градини, университети и т.н. В статията „Архитектурата на образованието: Уроци от историята на детските градини в България“, част от съвместната ни поредица с „Екипът на София“, Христо Станкушев, Емил Христов и Стелиян Ботев анализират причините за недостига на детски градини в столицата и архитектурната им неадекватност спрямо съвременните стандарти.
Докато проблемите с образователната инфраструктура са от десетилетия, писмените работи, сътворени от изкуствен интелект, са нов феномен, на който образователните системи тепърва ще търсят актуално решение. Новата ни авторка Диана Кулчицкая открехва за нас черната кутия на изкуствения интелект. Едни се страхуват от възхода му, други го посрещат с възторг. Трети, както стана дума, очакват той да им свърши работата. А може би просто трябва да имаме балансиран подход към темата, смята авторката.
Оставаме на технологична вълна. Анастасия Орманджиева ни разказва за научната етика в Силициевата долина и измамата „Теранос“. Основателката на „Теранос“ Елизабет Холмс твърди, че компанията ѝ е разработила определена технология, без да има доказателства, че разработката е успешна. И уволнява подчинените си, които изразяват гласно притесненията си. Това не само повдига въпроса за научната етика, а води и до ефективни присъди.
Защо ли се сетих за България, като стана дума за ефективни присъди? Може би защото в страната ни властта е начин за отърваването от тях. За Емилия Милчева кабинетът „Желязков“ е консервативен удобен брак. Но след поредица от седем парламентарни избори обществото е претръпнало и е готово да преглътне и най-противоречиви съюзи. А всъщност по консерватизма си политическите сили в новото правителство повече си приличат, отколкото се различават.
Но хайде да си оправим вкуса с рязък скок в културата. „Литературата винаги съществува насред противоречия“, казва китайският писател Ю Хуа в интервю на Валентин Калинов, взето за „Тоест“. Разговорът се завърта около книгата на Ю „Китай в десет думи“. Няма да ви го разказвам, защото не мога да предам удоволствието от четенето му.
Антония Апостолова пък ни припомня романа на Никола Матийо „А сред тях и децата им“, отличен – напълно заслужено според Антония – с престижната френска литературна награда „Гонкур“. Защото авторът, подобно на някогашните френски майстори на реализма, сътворява проникновен портрет на френското общество между две десетилетия и две социално-икономически реалности.
Дойде време и за обичайните ми препоръки.
Днес е последният ден, в който може да гласувате в класацията „Думи на годината“ за 2024-та на сайта „Как се пише?“. Няма да ви кажа кои думи избрах аз, за да не ви сугестирам.
Не мога да ви опиша радостта си, че любимата ми писачка (надявам се, че няма да се обиди от това определение) за архитектура Анета Василева, която чета още от 2007–2008 г., издаде първата си книга – „Kicked a Building Lately? Архитектурна критика след дигиталната революция“. В нейните близо 400 страници не просто са събрани постове на Анета от блога WhatA, статии от колонката ѝ в „К“ (бившата „Култура“) и „Тоест“. Те са визуално представени с намигване към спецификите на всеки от жанровете – пост, колонка, статия. Но за мен най-интересна е първата, теоретична част, която представлява анализ на архитектурната критика, рефлектиращ върху развитието и социалните контексти на жанровите форми, в които авторката се подвизава. И в този смисъл е и критична саморефлексия.
Когато България влезе в Шенген и по суша, огледах границите на картата, за да видя има ли населени места от двете им страни, до които може да се стигне пеша без затруднение. На пръв поглед не открих такива, но от град Кардам до румънския град Караомер например пътят с кола е под 20 минути. В Западна Европа ми се е случвало да премина държавна граница, докато си вървя по улицата на наглед един и същи град. Стъпвала съм на точката, в която се събират границите на Германия, Белгия и Нидерландия. Ютюбърът Андрю Босъм пък разказва интересна история за част от германско-нидерландската граница, която минава не напряко, а по дължината на една улица. И дори през една сграда.
Винаги препоръчвам и подкрепянето на качествени медии. Като „Тоест“.