1000 дни. Толкова бяха нужни на отиващия си президент Джо Байдън, за да даде благословията си Украйна да стреля с американски ракети по военни бази в Русия. Можем само да гадаем как щеше да се развие войната на Русия срещу Украйна, ако това разрешение беше дадено например през есента на 2022 г., когато украинската контраофанзива успя да отвоюва обратно територии от Харковска област та до Херсон. Тогава Украйна беше в силна позиция, а мандатът на Байдън беше далеч от края си.
Ще си кажете: тогава световните лидери се опасяваха, че Русия може да използва ядрено оръжие. Но Русия заплашва със същото и сега. Трябваше ли Доналд Тръмп отново да спечели изборите, за да проявят Байдън, а след него и някои европейски лидери някаква решителност? Ала няма смисъл да се питаме какво би било, ако.
Междувременно в България 51-вото Народно събрание вече две седмици не може да си избере председател, а първото му заседание се разтяга и точи като разтопено сирене гауда. Ако и за това депутатите не могат да намерят мнозинство, малко вероятно е да са в състояние да решат каквото и да е друго нещо – например да изберат правителство.
Това означава, че може би пак вървим към избори. Не че е някаква изненада – на Пеевски не му трябва редовно правителство, за да постига всичко, което иска. Например да намести „Новото начало“ в нова сграда, като за тази цел от нея се изнесат цели три институции.
На темата за буксуващия избор на председател на парламента е посветен и тазседмичният вътрешнополитически анализ на Емилия Милчева „Къде си, Мойсей?“. България си няма Мойсей, който да поведе народа, пък и не изглежда някой да го чака. Залогът за председателя на Народното събрание е толкова голям и поради конституционната реформа, орязваща правомощията на президента, която Румен Радев за пореден път обжалва.
Колкото и да е нестабилна България, тя е част от световната политика, напомня ни Анахит Хачикян в дебютната си статия за „Тоест“ „Зад кулисите на изслушванията за еврокомисари“. Избирането на Екатерина Захариева за еврокомисар е „звезден миг“, защото придава гражданска легитимност на българската политика, каквато вътрешните дрязги логично не могат да произведат. От статията научаваме и как минават изслушванията на кандидат-еврокомисарите, а също така че и в Европейския парламент има санитарен кордон, но за разлика от българския, той работи.
Продължаваме темата с Искрен Иванов, който прави анализ на българската външна политика, която отново е на кръстопът между Вашингтон и Москва. Уж социалистическият лагер вече не съществува, но като верен сателит все около планетата майка кръжим. Било от носталгия, било защото тази носталгия се подхранва и експлоатира от определени сили и гласовитите им говорители. Затова може да стане така, че България да изпие горчивата чаша на нов (или стария?) политически избор.
Ако с напредването на ноември ви става студено, не знам дали ще ви прозвучи утешително, че на някои места и през лятото вали сняг. В северната си поредица Светла Стоянова ни разказва за снежните лета в една исландска хижа. Те са студени, но пък пристрастяващо красиви. Ако искате да се стоплите, пълно е с горещи извори, които се използват за отопление. И освен леда, блещука и лава на няколко хилядолетия. А денят продължава… до следващата сутрин.
Правим елегантен преход от природата към културата с помощта на… пуйката. Тази птица, която се е превърнала в символ на американския Ден на благодарността, хем е животно (природа, значи), хем в името ѝ има нещо гнило, смята Екатерина Петрова. А като говорим за имена, вече сме в полето на думите. Ацтеките я наричат голямо чудовище, испанците – паун, българите – токачка, а английското ѝ название turkey идва от turkey-cock (‘турски петел’). Пък през 2022 г. Турция си смени англоезичното наименование от Turkey на Türkiye, за да престанат най-сетне да я асоциират с тази пуйка.
И докато сме на културна вълна, хайде да си поговорим за банята. Покрай страстите около пиесата на Бърнард Шоу в Народния театър се позамислих за историята на къпането и хигиената в България и в Западна Европа от Възраждането насетне. И реших да споделя. Не за друго, а защото не виждам причина нито да се обиждаме, нито да имаме комплекси по темата.
Ако сте очаквали препоръка – дочакахте. Неотдавна силно ме впечатли финландският филм „Четирима непораснали възрастни“, който гледах по MAX – изненадващо дълбок и човешки разказ за полиаморията. Без да идеализира и без да съди. Без да спестява възможните проблеми, но и без да превръща съдбата на героите в безизходица.
Но вероятно развитието на историята във филма е свързана и с особеностите на финландското общество – в една по-консервативна среда героите щяха да бъдат изправени пред проблеми както в друг любим филм – „Професор Марстън и жените чудо“.
Ако ви харесва да четете „Тоест“, напомням, че на вашата подкрепа разчитаме, за да продължаваме напред.